Стив Берри - Загадката Колумб

Роча се върна с ключовете на колата, пистолетите и мобилните телефони, които подаде на шефа си.

— Дойде време да проверим дали късметът все още е с нас — промърмори Закария.

Роча седна зад кормилото и запали мотора. Въпросите и страховете на жената на задната седалка вече нямаха значение. Ако всичко вървеше по план, на разсъмване тя щеше да бъде мъртва.

Бене изключи джиесема си и извърна глава към Томас Сейган на съседната седалка.

— Саймън е тук — обяви той. — Моите хора са го пипнали.

— А ти им заповяда да го закарат до Фолкън Ридж.

— Искам го там. Крайно време е да се разправя с него. Аз също имам своите приоритети.

— А ако се окаже, че е на крачка пред теб?

— Това постоянно се случва — засмя се Бене. — Но аз съм много добър в наваксването. Не се безпокой. Ще пристигнем там поне час преди Саймън и ще имаме достатъчно време да се подготвим.

Телефонът му отново иззвъня. Холибъртън.

— Там има една пещера. Голяма. Наричат я Дупката на Дарби. Запечатана от Географското дружество, което я смята за много опасна. Три жертви за последните петдесет години. Сайтът на дружеството предупреждава никой да не влиза там.

— Което ми е достатъчно.

— Нима си решил да влезеш, Бене?

— В този случай ти оставаш вън, ясно?

Надяваше се, че приятелят му ще го разбере.

— Знаеш ли какво правиш? — попита Трей.

— Не съвсем. Но при всички случаи ще вляза.

Линията прекъсна.

— Какъв интерес имаш ти от всичко това? — попита Сейган.

— И аз се питам. За мен е въпрос на гордост. А за теб?

— По всичко личи, че трябва да свърша работата, за която съм определен — сви рамене Том.

— Но във Флорида беше готов да се самоубиеш. Какво се промени?

Забеляза изненадата на Сейган и побърза да обясни:

— Имах шпионин в лагера на Саймън. Той ме държеше в течение на всичко, при това доста по-добре от Джеймисън. Саймън се нуждае от теб и тръгва да те търси. Дъщеря ти те лъже. Това е положението, човече. Знам цялата история, разбира се, до определен момент. А сега си тук. Очевидно става въпрос за нещо по-важно. Много по-важно от поетото задължение да свършиш определена работа. Защото е лично.

— Баща ти жив ли е?

Странен въпрос.

— Починал е, много отдавна.

— Моят дълго време беше мъртъв за мен, а после наистина почина. Аз го разочаровах.

Нещата започнаха да се изясняват.

— Но не и този път, а? — подхвърли Бене.

— Нещо такова.

— Аз съм запознат с част от историята за скритите тук еврейски съкровища. Знам неща, които ти вероятно не си и чувал.

След това разказа на Сейган за пещерата, за гроба на Колумб и за четирите реликви, които били там, но вече ги нямало.

— Тази пещера не е на Фолкън Ридж, а на километър-два от там — уточни той.

— Има ли река?

— Да — кимна Бене. — Минава и покрай двете места.

— Значи сме на правилното място. Дядо ми е изнесъл четирите предмета от твоята пещера и ги е пренесъл до Фолкън Ридж.

— Мислиш ли, че все още са там?

— Скоро ще разберем.

— А откъде знаеш, че няма да те убия и да задържа съкровището за себе си?

— Не знам. Но ако трябва да бъда откровен, изобщо не ме е грижа, господин Роу. Само преди няколко дни бях готов да отнема живота си.

Този човек все повече му харесваше.

— Наричай ме Бене. Никой не ми казва господин. А що се отнася до останалото, Томас…

— Том — прекъсна го Сейган. — Почти никой не ме нарича Томас.

— Няма от какво да се безпокоиш, Том — кимна Бене. — При мен си в добри ръце.

Але седеше на задната седалка и се питаше какво става. В сравнение с Прага тук съвсем не се чувстваше сигурна в компанията на Закария. Продължаваше да й се повръща от Роча въпреки извиненията му. С мъка изтърпя продължителния презокеански полет с него.

Тя отново се замисли за съкровището.

Семейството й беше пазило тайната на Христофор Колумб дълго, дълго време. А сега тя се беше озовала в Ямайка — острова, който фамилията Колумб беше управлявала в продължение на сто и петдесет години. Далече от лапите на Инквизицията, истински рай за евреите, потърсили спасение в Новия свят. Възможно ли бе тук да са били съхранявани менората, трапезата и сребърните тръби? Закария със сигурност вярваше, че е така. Беше чула думите на Бене Роу по телефона. Фолкън Ридж.

Така се казваше мястото, накъдето вероятно се беше насочил и баща й.

Безпокойството не я напускаше. Тялото й продължаваше да се къпе в пот. Навън беше тъмно, но ярката луна придаваше призрачен вид на околността. Отбиха се в един денонощен магазин и купиха карта на Ямайка. От нея научиха, че от крайната цел на пътуването ги дели не повече от час, а пътищата до там са с добра настилка. Закария купи и три електрически фенерчета. Подаде й едното и отново я увери, че всичко е наред. Но тя продължаваше да се съмнява.