Стив Берри - Загадката Колумб

Роу се добра до бента, покатери се върху него и прибра пистолета в кобура си. Том го последва. И двамата насочиха фенерчетата си към вътрешността на пещерата. Част от водата прехвърляше бента и се стичаше в наклонен тунел с гладко дъно, широк около три метра.

— Някога тази река е пълнила пещерата — отбеляза той.

— Но някой е издигнал бент, за да я отклони.

До входа беше закрепена табела с надпис „Дупката на Дарби“, а под него се мъдреше недвусмислено предупреждение „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!“ Отдолу с по-ситен шрифт бяха изписани причините за забраната: непознати водни потоци, неизследвани и немаркирани проходи, опасни ями и още куп непредвидими препятствия.

— Много успокоително — промърмори той.

Но Роу беше обърнал гръб на табелата и внимателно оглеждаше дърветата покрай брега на реката. Воят на абенгите беше престанал.

— Какво не ми казваш? — подхвърли Том.

— Да влезем вътре.

Закария провери картата. Следвайки съветите на Роу, бяха открили магистрала А-3 и бяха поели на север. Преминаха през няколко заспали градчета. Малко след последното от тях, на име Ноланд, пътят започна да се извива нагоре по склона на планината. Ярката луна ги осветяваше с някаква особена, сякаш божествена светлина и той неволно се запита дали това не е знак свише.

— След няколко километра ще стигнем до Махоу Хил, откъдето ще поемем на запад — подхвърли на Роча той.

На картата беше отбелязан и Фолкън Ридж, с надморска височина от 130 метра.

— Добре ли си там отзад? — обърна се към Але той.

— Добре съм.

Усети как леко му се завива свят от непрекъснатите остри завои. Никога не си беше падал по планинските пътища.

— Според мен ни делят само няколко часа от това, което търсим.

Целта му беше да я успокои и да приспи подозренията й. Насилието на летището беше неизбежно, но той предварително бе предупредил Роча да действа дискретно. И неговият човек бе изпълнил нареждането по безупречен начин.

Дали вече бяха открили тялото на Берлингер? Нищо не го свързваше с къщата на равина, където беше действал крайно внимателно и със сигурност не беше оставил отпечатъци. Докосна единствено топката на входната врата, но старателно я избърса със сакото си. Не срещна никой, не събуди ничии подозрения. Сега му оставаше единствено да довърши онова, което беше започнал. Нуждаеше се от усамотено място. Точно като онова, към което пътуваха.

Том скочи от бента на хлъзгавата скала. Лъчът на фенерчето му сочеше надолу, към двата пръста вода, която се просмукваше през камъните и изчезваше по лекия наклон към вътрешността на пещерата. Нервите му бяха опънати както от предупредителните надписи, така и от загадъчното поведение на Роу. Никога досега не беше влизал в пещера, особено пък в такава, която хора преди него бяха определили като опасна, а и в компанията на мъж, който очевидно не му казваше всичко.

Роу влезе пръв. Халогенният лъч на фенерчето му описа ярък кръг върху влажните стени. Намираха се на нещо като тераса, широка около осем метра. Таванът беше на десетина метра над главите им, а леко наклоненият под свършваше на няколко крачки от тях. Водата се плискаше някъде долу.

Роу предпазливо стигна до ръба и надникна, но Том остана на място, изнервен от представата за онова, което се криеше в мрака. Никога не си беше падал по пещерите, а бързо стичащата се вода и хлъзгавият под правеха придвижването доста опасно. Едно подхлъзване щеше да бъде достатъчно, за да изчезне в мрака отвъд ръба на каменната тераса.

Роу насочи фенерчето си напред. Пред очите на Том се появи отсрещната стена, на близо двайсет метра от тях. Таванът беше от светложълт пясъчник и образуваше нещо като купол. Пещерата имаше формата на улей, по който се стичаше двусантиметров слой вода, изчезваща в бездната със силен грохот.

— Пада доста от високо — отбеляза Роу. — Надолу има няколко прага. Първият е натри метра.

Том се промъкна към ръба и надникна. Прагът действително се намираше на три метра по-надолу и свършваше с още един тъмен и назъбен перваз.

— Имаш ли представа какво трябва да свършим тук? — попита Роу.

— Никаква — поклати глава Том.

Силен трясък заглуши плисъка на водата. После още един.

Двамата се спогледаха. Шумът идваше откъм входа на пещерата.

Изключиха фенерчетата и тръгнаха обратно. Върху бента стоеше мъж. Висок и строен, с тежък чук в ръце, с който разбиваше зидарията.

— Престани! — изкрещя Роу.