Стив Берри - Загадката Колумб

— Тате!

Сърцето му подскочи.

Але. Втурна се към нея и я прегърна. На ръба на скалата над тях се появиха две тъмни фигури. Едната държеше в ръка фенерче.

— Всичко свърши! — извика Саймън.

Другият мъж вдигна оръжието си. Том захвърли фенерчето си, обхвана Але през кръста и се остави на течението. Саймън махаше трескаво с фенерчето в опит да ги открие. Но водата беше по-бърза. Миг по-късно телата им се прехвърлиха през ръба на скалата и изчезнаха в мрака.

Закария гледаше смаяно надолу.

— Водата ги отнесе, и двамата!

След малко се овладя и умът му отново се включи на високи обороти. Беше ясно, че Том Сейган знае нещо, което е неизвестно за него. Водата клокочеше между разтворените му крака. Насочи фенерчето към насрещната стена. Видя изсечените в камъка стъпала. Роча също ги видя и пристъпи по-близо, включвайки и своето фенерче.

— Е, добре, скоро ще разберем какво знаеш! — просъска Закария.

Бене не се поколеба да скочи на следващата тераса, може би защото знаеше, че разстоянието до нея беше по-малко от три метра. Падането му беше допълнително омекотено от водата, дълбока около метър. Съвсем ясно чу изстрел, който отекна като експлозия в затвореното пространство на пещерата. Дали това означаваше, че Закария Саймън вече е тук? Или изстрелът беше дело на онзи, който беше разрушил бента?

Първият абенг беше отправил запитване, отговорът бе дошъл с втория протяжен вой. Но защо мароните дебнеха край тази пещера? И защо я наводниха?

Направи му впечатление, че тук нивото на водата беше значително по-високо от предишното. Отговорът на въпроса му дойде малко след като започна да си пробива път напред. Подът на галерията се извиваше леко нагоре, а това означаваше, че водата първо трябва да напълни образувалата се вдлъбнатина, а след това да продължи пътя си към недрата на пещерата.

Слава богу, че беше така. Колкото по-дълбоко, толкова по-добре.

Включи фенерчето, което не беше изпуснал по време на падането си. Тук каменната тераса беше широка десетина метра. Пристъпи към ръба и надникна надолу. Следващият праг, само на два метра по-долу, беше значително по-тесен. Водата бързо се стичаше по него и изчезваше надолу в мрака.

Някъде зад гърба му проехтя вик. Обърна се и видя хаотичното движение на светлини по стените и тавана на пещерата. Разнесе се силен плясък. Два тъмни предмета паднаха в басейна на метър-два от него. Насочи фенерчето си натам. Сейган държеше някаква жена в прегръдките си.

— Можеш да се изправиш! — извика му той.

Сейган пусна жената и се надигна. Неочакваната му спътница беше млада, дребничка, с дълга черна коса. И двамата дишаха тежко, а жената усърдно търкаше очи.

Измести лъча встрани, за да не ги заслепява.

— Добре ли сте?

Сейган кимна, поемайки си на пресекулки застоялия въздух.

— Саймън е тук — рече на пресекулки той.

Бене реагира с рязко вдигане на главата. По далечната стена на пещерата играеше слаба светлина. Веднага разбра какво става. Саймън слизаше долу.

— Не е сам — добави Сейган и се изправи на крака.

— Името му е Роча — обади се жената.

— Бене, това е дъщеря ми Але — представи я Том.

— Мръсникът ме бутна от скалата! — оплака се Але. — Искаше да ме убие!

Гласът й трепереше от преживения ужас.

— Но ти ми спаси живота — добави тя, обръщайки се към Сейган. — Защо го направи? Скочи да ме хванеш, а след това се обърна така, че да паднеш пръв. Можеше да се потрошиш или да бъдеш улучен.

— Радвам се, че и тук има вода — простичко отвърна Сейган.

— Трябва да тръгваме — намеси се Бене. — Познавам Роча. Може да ни създаде сериозни проблеми. В момента и двамата слизат надолу. — Наведе фенерчето и пропълзя към ръба на скалата. — Скачайте без колебание, тук е ниско.

Тримата скочиха едновременно. Водата се движеше бързо, но стигаше едва до глезените им. Пред очите им се появиха няколко стръмни стъпала, които водеха надолу. Бене изведнъж се закова на място. Далече под тях се появи слабо сияние.

— Какво е това? — прошепна Сейган, който очевидно го беше забелязал.

— Не знам, но натам е единственият ни път.

Мъжете горе бяха въоръжени за разлика от тях. Единственият им шанс беше да се възползват от тъмнината.

Бене изключи фенерчето си.

— Хайде, продължаваме надолу — подкани ги с лека въздишка той.

Закария забеляза светлината, която мигаше под краката им. Някой се движеше предпазливо напред с очевидното желание да скрие присъствието си максимално дълго. Роу? Сейган?