Стив Берри - Загадката Колумб

Двамата с Роча използваха скалните стъпала само при първото ниво. После просто скачаха от праг на праг. Тази пещера беше естествен улей, по който водата от повърхността се спускаше надолу, превръщайки се в подземна река. Преди разрушаването на бента в нея вероятно беше прониквала само дъждовна вода, но сега беше истински потоп. Той се запита къде ли отива тази огромна маса.

Светлината под тях изчезна. Дали бяха въоръжени? Познавайки Роу, отговорът беше да.

За съжаление отново беше принуден да използва стария номер с включване и изключване на фенерчето. Без него не виждаше абсолютно нищо. После забеляза нещо в дълбините. Светлина. Постоянна, без примигвания. Какво бе това? Те продължиха пътя си надолу.

Том скочи от последната тераса и замръзна пред невероятната гледка, която се разкри пред очите му.

Бяха стигнали дъното. По приблизителната му преценка се намираха на повече от сто метра под земята. Разпенената вода пропадаше в тъмна яма до далечната стена, над която се издигаше облак миниатюрни капчици. Намираха се в просторна пещера, висока поне трийсет метра и горе-долу толкова широка. От тавана висяха бели сталактити. В стената бяха забити десетина триметрови факли, чиито пламъци разпръскваха мрака и изпращаха към тавана облаци от искри, ярки като миниатюрни комети. Под всяка от тях имаше издълбани в камъка стъпала, които обясняваха как са били запалени. Но от кого? И защо?

Прикритието на мрака вече не съществуваше. Нямаше къде да се скрият.

— Какво е това? — попита Але.

Той забеляза, че нахлуващата отгоре вода беше изгубила голяма част от силата си, укротена от многобройните прагове с различна ширина и височина. Повечето от стъпалата тук бяха наклонени и образуваха малки вирове. В центъра на подземната зала се беше образувало езеро от кристалночиста планинска вода, широко десетина и дълго шест-седем метра. В дясната му част имаше полегат праг, през който водата се оттичаше в мрака, поддържайки постоянно ниво. В ноздрите го удари миризмата на влажна пръст. В дъното се виждаше тесен процеп в скалата, през който можеше да се премине. Над него беше надвиснала малка тераса, до която се стигаше само през езерото. Те стояха на единственото сухо място в пещерата — продълговат и загладен камък, покрит с пясъчно зелен мъх.

На терасата над тях се появи мъж. Чернокож, слаб, на средна възраст, с късо подстригана коса. Роу очевидно го познаваше.

Бене закова поглед в лицето на Франк Кларк.

— Ние също имаме своите очи и уши, Бене. И ги използваме за наблюдение на онези, които трябва да бъдат наблюдавани.

Вероятно беше така. Мароните постоянно го правеха. По време на войната имали шпиони във всяка плантация и всяко населено място, които докладвали за плановете на британските войски.

— В такъв случай знаеш, че тук има и други хора — подхвърли той.

— Хванахте ли ги? — високо извика Франк.

Миг по-късно на по-горната тераса се появиха Саймън и Роча, охранявани от двама марони. Групичката се спусна на тяхното ниво. Мароните подадоха на Франк два пистолета и чифт фенерчета.

— Виждам, че си оцеляла — изръмжа Саймън, обръщайки се към дъщерята на Сейган.

— Върви по дяволите! — остро отвърна тя.

Саймън не обърна внимание на гнева й, обърна се към Кларк и спокойно попита:

— А ти кой си?

— Ние охраняваме това място.

— Защо? — обади се Сейган.

— Преди шейсет години един приятел ни помоли да пазим нещо много ценно. Той беше евреин, много специален човек. Разбираше отлично проблемите на мароните. На практика между нас и евреите винаги е съществувала много тясна връзка.

Никой не каза нищо.

— Янкипонг е нашият върховен бог — продължи след малко Франк. — Той лично е подбрал мароните, които да му служат и да утвърждават божествената му власт. Всеки от нас се чувства богоизбран.

— Като израилтяните — обади се Саймън. — Избрани от Бог, за да му служат до гроб.

— Отдавна сме забелязали тази прилика — кимна Франк. — Мароните са били способни да се справят с трудности, които са били непреодолими за всички останали. Евреите също. Ние вече открихме съкровището на нашия приятел, но изпитахме дълбоко съжаление, че сме го сторили, след като разбрахме колко свято е то. Това е друга типична черта на мароните. Винаги уважаваме ценностите на другите.

— Открили сте съкровището на Храма? — оживено попита Саймън.

— Много отдавна — кимна Франк. — Било ни е поверено още по времето на испанците, лично от Колумб.