Стив Берри - Загадката Колумб

— Част от теб не мисли така.

— За късмет тя е скрита много дълбоко. Основната част от мен казва да стоя далече от него.

Закария усети, че младата жена има нужда от подкрепа, и внимателно сложи ръка на рамото й.

— Ценя високо всичко, което правиш. Помощта ти е голяма.

Умът му напрегнато работеше, обмисляйки следващите ходове. За съжаление стойността на жената до него беше спаднала до нула. Или, иначе казано, той трябваше да приключи с нея. Роча държеше под око Сейган, а за него явно оставаше само един път. Досега не бе чувал за равин Берлингер, но от това, което научи през последните няколко часа, беше ясно, че възрастният мъж знае много. От което следваше, че трябва да поговори с него. Но как?

Отговорът бързо изплува в съзнанието му. Налагаше се да прибегне до поредното представление. Почука на вратата. Тихо и почтително. Припряността беше излишна.

Къщата се намираше на няколко пресечки от Еврейския квартал, на хубава улица с многоетажни жилищни блокове. Тухлена фасада, сандъчета с цветя по прозорците на горния етаж. Трафикът от булевардите отвъд нея почти не се чуваше, може би защото кварталът се намираше в близост до реката. Едно обаждане в имението и няколко минути търсене в интернет бяха достатъчни, за да открие адреса на равин Берлингер.

Вратата отвори възрастен човек с напукани устни, посребрена четина на лицето и рядка бяла коса. Закария се представи и попита дали може да поговорят. Поканиха го да влезе. Стаите бяха чисти и подредени, с прости и практични мебели. Във въздуха се усещаше миризма на кафе и джинджифил. През тесните прозорци проникваше слаба светлина и почти никакъв шум. Домакинът му предложи да седне, но той отказа.

— Ще говоря направо. Вие манипулирате Том Сейган от момента, в който го срещнахте тази сутрин. Искам да знам какво му казахте.

— Във вашия свят можете да се държите както желаете, но тук, в моя свят, вие сте нула — дойде отговорът, произнесен с тих и спокоен глас.

— Наясно съм, че сте мъдър и уважаван човек, но днес просто нямам време и търпение да ви отдам заслужена почит. Затова ви моля да отговорите на въпросите ми.

— Къде е дъщерята на Сейган? — попита Берлингер.

— Това не е ваша работа.

— След като сте тук, значи е моя работа.

— Чака ме наблизо. Обясних й, че трябва да говоря насаме с вас. Трябва да знам какво е научил Сейган. Искам да разбера какво има в сребърното сандъче, което сте му предали.

— Изглежда, имате сериозен проблем. Знаете много, но недостатъчно.

Закария измъкна пистолета си изпод сакото и го насочи в гърдите на равина.

— Нима вярвате, че това ще ме убеди? — спокойно попита Берлингер. — И преди са ме заплашвали с оръжие, но нито веднъж не са успели да ме пречупят.

— Наистина ли искате враг като мен? — втренчено го погледна Закария.

— Виждал съм и по-лошо — сви рамене равинът.

— Мога да причиня сериозни неприятности на вас и семейството ви.

— Нямам семейство. Надживях всичките си близки. Сега вярващите са моето семейство. Те ми дават храна и сила.

— Не се ли оприличавате с един друг равин от миналото?

— Никога не бих дръзнал да се сравнявам с равин Льов. Той беше велик човек и остави дълбока следа в нашата история.

— Аз мога да създам сериозни неприятности на вашите хора, но мога и да им помогна.

— Това вече е друга приказка. Пистолетът е само част от шоуто. На практика вие вярвате, че бихте могли да купите с пари отговорите ми. — Берлингер поклати глава. — За човек на вашата възраст и с вашия опит имате да учите още много неща. За мен парите ви не означават нищо. Но ако решите да отговорите на един-два мои въпроса, може би ще бъда по-склонен да обменим информация. Какво искате да направите със съкровищата на нашия Храм?

Закария най-после получи отговор на един от въпросите си. Сейган и този старец наистина го бяха подслушвали на гробището. Равинът сякаш прочете мислите му.

— Камерите, които купихме с вашите дарения, имат изненадващо добри възможности — промърмори той. — И тъй, какво ще правите с нашите свещени реликви?

— Много неща, за които дори не подозирате.

— Например да подпалите война?

Още една тема, която бяха обсъждали с посланичката.

— Ако се налага — кимна Закария.

— Удивително е как се променя светът. Преди години нацистите бяха най-голямата заплаха за нас. После ги смениха комунистите. А днес най-сериозната заплаха ни отправя човек от нашата плът и кръв.

— Това е вярно, старче. Ние винаги сме били най-страшният си враг. Ние позволихме на света да ни изтика в ъгъла и ако утре някой реши отново да ни коли, малцина ще се вдигнат в наша защита. Историята е свидетел, че никой никога не го е правил. Разбира се, имало е разговори за ужасите, които сме преживяли, имало е и молби за помощ. Но какво направи светът? Нищо. Остави ни да бъдем избивани. Израел е единственият ни реален защитник. Поради това тази държава трябва да съществува и да бъде силна.