Стив Берри - Загадката Колумб

— Малко по-късно ме изпратиха в Терезин — продължи равинът. — Но синът ми избегна моята съдба, защото се включи в съпротивата. Сражава се с окупаторите почти цяла година, докато не го убиха. След онази нощ изобщо не разговаряхме. Той се гордееше с постъпката си, аз се срамувах от нея. Постепенно се отчуждихме един от друг. И до ден-днешен съжалявам.

— А на какво ви научи времето?

— Че съм обикновен глупак. Онзи тип заслужаваше да умре. Но тогава все още не познавах ужасите на Терезин и всичко, което се случи след него. Все още ми предстоеше да разбера колко гола е човешката душа, все още не знаех колко силно мога да мразя.

— За мен такива бяха само последните осем години, през които не бях на себе си — глухо призна Том. — Сега смело мога да кажа, че последните няколко дни промениха всичко.

— Към по-добро?

— Все още не знам.

— Марк би ви харесал.

— Познавам го съвсем бегло, от ранното си детство.

— Той имаше авантюристичен дух. Беше добър евреин, макар и да не демонстрираше всеотдайност. Това може би се дължеше на света, в който живееше. Добре помня, че собствената ми вяра беше подложена на голямо изпитание. Вероятно и професията му беше изиграла своята роля. Археологът потъва дълбоко в миналото и почти забравя за настоящето. Но въпреки това беше достоен човек, който изпълни дълга си.

— Като левит?

Берлингер кимна.

— Страшно много бих се радвал отново да видя нашето изгубено съкровище. Каква гледка би представлявало то!

— Може би ще получите този шанс. Саки е променил правилата на тази игра. Което означава, че и аз мога да сторя същото.

— Нима няма просто да й сложите край?

Том замълча за момент, преценявайки последиците от своя отговор. Ставаше въпрос за тайна, оцеляла в продължение на цели петстотин години.

— Напротив, точно това възнамерявам да направя — отвърна на глас той.

Берлингер пристъпи към една от витрините, в която бяха изложени чифт сребърни свещници, чаша за празника Кидуш, красиво инкрустирана сребърна кутия за подправки и един правоъгълен контейнер с размери трийсет на трийсет сантиметра. Сребърните му стени бяха голи, без никакви инкрустации. Капакът беше снабден с вътрешна ключалка. Точно както го беше описал Берлингер.

Извади ключа от джоба си.

— Този ключ ще отвори сандъчето — обяви равинът. — Но преди това ще уредя да прегледате съдържанието му на спокойствие.

Старецът протегна ръка и Том я пое.

— Аз изпълних дълга си — обяви Берлингер. — От тук нататък думата имате вие. Желая ви успех и ще се моля за душата ви.

След тези думи старецът се отдалечи.

Закария не изпускаше Але от очи. Намираха се в близост до Еврейския квартал, в един ресторант на име „Колковна“. Беше решил да направи стратегическо отстъпление, докато разбере със сигурност какво се случва. Роча, който продължаваше да следи Сейган, докладва, че двамата с Берлингер влезли в синагогата „Майсел“. Лишен от избор, той ги беше последвал и бе видял как Берлингер урежда да извадят от витрината едно сребърно сандъче и да го пренесат в някаква стая. След това равинът си тръгнал, а Сейган останал насаме със сандъчето. В момента ситуацията беше без промяна — Роча дебнеше в синагогата, а Сейган продължава да е в затворената стая.

— Какво става? — попита Але.

— И аз си задавам същия въпрос. Баща ти прави нещо. Струва ми се доста активен за човек, който доскоро искаше да сложи край на живота си.

— Преди време беше много добър в своята работа.

— Изненадан съм, че го казваш. Забрави ли, че са го хванали с измислен репортаж?

— Не съм, разбира се. Преди малко го нападнах точно по този въпрос. Което не означава, че всичко написано от него е било лъжа. В гимназията редовно четях материалите му. Непрекъснато го даваха по телевизията. Мразех го за онова, което причини на майка ми и на мен, но по всичко личеше, че е отличен репортер. Работата беше всичко за него. Много над грижите за семейството.

— Когато проверих миналото му, научих, че се е радвал на голямо уважение в района на Близкия изток. Хората се страхували от него, включително и онези, облечени с власт. Предполагам, че са били много доволни от провала му.

— Още едно доказателство, че е бил добър в работата си. Най-малкото преди случилото се по-късно.

— За пръв път говориш като негова дъщеря — отбеляза Закария.

— Не го правя умишлено. Отношенията помежду ни са приключили. Дори съжалявам, че изобщо го забъркахме. Беше ми по-добре, когато нито го виждах, нито го чувах.