Стив Берри - Загадката Колумб

— Но такива евреи изобщо няма, нали?

Марк кимна.

— Колумб разбира това чак в края на четвъртото си и последно плаване. И тогава решава да скрие съкровището в Новия свят. Луис де Торес вече е там и поема задължението на пазител, наричайки себе си левит. А аз съм негов наследник.

— Знаеш ли къде са скрити тези неща?

— Разбира се, че знам. Споделянето на тази тайна би нарушило задълженията, които съм поел, но след войната нещата претърпяха коренна промяна. Днес аз се нуждая от твоята помощ, приятелю. Не мога да се справя сам, а ти си най-честният човек, когото познавам.

Той се усмихна на комплимента.

— Бих казал същото и за теб.

Марк протегна ръка и го сграбчи за рамото.

— Разбрах, че мога да ти се доверя, когато ме последва на тавана на тази синагога. Светът се промени, дългът ми към предците и нашата вяра трябва да стори същото.

— И тогава ми каза къде е скрито съкровището — добави Берлингер, обръщайки се към Том. — Стояхме съвсем близо до мястото, на което се намираме в момента, макар че през хиляда деветстотин петдесет и четвърта тези улички изглеждаха съвсем различно.

Том можеше да го разбере. Нацистите несъмнено бяха оставили своята следа, а идването на руснаците след тях само беше влошило нещата.

— Нашата синагога беше разрушена — добави с въздишка равинът. — Германците я бяха изтърбушили цялата, превръщайки я в склад. Нищо не беше възстановено. Руснаците ни мразеха не по-малко от нацистите и ни избиваха съвсем като тях. Само че по-бавно.

Стояха на ъгъла срещу сградата на кметството. Наоколо цареше оживление, предизвикано главно от многобройните туристически групи.

— Идват отвсякъде — промълви Берлингер. — А аз често се питам какво отнасят със себе си…

— Вероятно убеждението, че да си евреин е опасно.

— Възможно е. Но аз не мога да бъда друг. Дъщеря ви спомена, че вече не принадлежите към нашата вяра. Наистина ли е така?

— Отказах се от нея преди двайсет години и се покръстих — кимна Том. — Беше жест към съпругата ми.

Равинът протегна ръка и почука с пръст гърдите му.

— Но какъв сте тук, вътре?

— Никакъв. Абсолютно никакъв.

И наистина го вярваше.

— Тогава какво търсите в Прага?

— Дойдох, защото си мислех, че дъщеря ми е в опасност. Но после разбрах, че не е така. Тя е лъжкиня. Дяволски наивна, но въпреки това лъжкиня. И въобще не се нуждае от помощта ми.

— Аз не мисля така. Закария Саймън е много опасен.

— Откъде знаете, че между тях има връзка?

— Дори в този момент те са заедно. Видях я, докато наблюдавах как напускате Траурния дом. Изобщо не съм мислил за Саймън.

Този сто и две годишен мъж е напълно с ума си, призна пред себе си Том.

— Какво направихте за моя дядо? — попита на глас той.

— Тази история никога няма да я забравя — усмихна се равинът.

— Съкровището е в Ямайка — каза Марк. — Това е мястото, избрано от Колумб. Скрил го в мина, към която го насочили местните. След това блокирал входа и напуснал Новия свят, за да не се завърне никога повече. Умрял само две години по-късно.

— И ти си виждал съкровището, така ли? — попита Берлингер.

— Докосвал съм го, държал съм го в ръце, пренасял съм го от едно място на друго. В един момент реших да сменя скривалището. Бях принуден да го направя. Де Торес беше оставил кодирано послание с координатите на мината. То и до ден-днешен не е разшифровано, защото естествената маркировка по пътя към нея отдавна не съществува. По тази причина промених посланието.

— Но как премести менората, масичката и тръбите? Не са ли твърде тежки?

— О, да, тежки са, но имах помощници — съпругата ми и още няколко души, на които имах пълно доверие. Извадихме ги от пещерата и ги спуснахме по реката до друга, подобна на нея. Там открих и своя нов голем — едно изключително създание, готово на всичко, за да опази съкровището. Знам, че ти не вярваш в съществуването на големи, но тях ги има, повярвай ми!

Той беше обзет от лоши предчувствия.

— Какво има, приятелю?

— _Имам чувството, че ние с теб разговаряме за последен път.

Сърцето му се сви.

— Студената война набира сила. Скоро пътуването в Източна Европа ще бъде невъзможно. Аз изпълних дълга си. Опазих съкровището по възможно най-добрия начин и го скрих на сигурно място.

— Направих сандъчето съгласно изискванията ти.

Марк беше определил точните размери — някъде около трийсет на трийсет сантиметра, по модел на кутиите за ценности, които притежава всяка синагога по света. Те най-често са изработени от желязо и съдържат важни документи, пари или религиозни светини. Това обаче беше от сребро, без никакви украшения. Ударението беше поставено върху сигурността, а не върху външния вид. Капакът се затваряше с вътрешна ключалка. Берлингер извади ключа и го подаде на Марк.