Стив Берри - Загадката Колумб

— Много е хубав — похвали го приятелят му. — Особено Звездите на Давид.

— Върху него е гравирано и посланието.

Марк приближи до очите си бронзовия ключ и започна да го разглежда.

— По никбар — промърмори той. — „Тук лежи“. И това наистина е така. Свършил си добра работа с извития хикс.

Символът беше гравиран по изричната молба на приятеля му.

— Тези символи ще бъдат знак, че става въпрос за истинския ключ — беше казал Марк. — Ако някой някога се появи с него, ти ще трябва да прецениш дали да му покажеш сандъчето. Ако това не се случи до края на живота ти, ще избереш свой наследник.

Стояха край източната стена на Старата-нова синагога, точно под железните стъпала, водещи към подпокривното пространство.

— Промених всичко, но се постарах да запазя традицията — добави Марк. — Остави сандъчето на тавана, между старите документи. Там ще бъде на сигурно място. — Замълча за момент. — Твоят голем ще ги пази…

Той се усмихна и кимна. Знак, че е готов да изпълни дълга си.

— Преди да напусне Прага, Марк сложи нещо в сандъчето и го заключи — каза Берлингер. — Аз го прибрах на тавана. Това беше всичко, което научих от дядо ви. Каза, че така е по-добре. Сандъчето остана горе в продължение на трийсет години. След това го изнесоха от там заради предстоящия ремонт. За късмет аз все още бях тук, за да го опазя.

— И никога не надникнахте вътре?

— Не — поклати глава Берлингер. — Марк взе ключа със себе си.

Том уморено разтърка очи и направи опит да осмисли чутото.

— Преди време тук се е намирал центърът на Еврейския квартал — подхвърли равинът и описа широк кръг с ръка. — Днес е само една обикновена част от града. Почти нищо не е останало от това, което сме построили ние. С изключение на спомените, но те са толкова болезнени, че предпочитаме да не мислим за тях. Вашият дядо беше един от най-фините хора, които някога съм познавал. Той ме натовари с огромна отговорност и ме задължи да я прехвърля на следващия човек, когато му дойде времето. И аз направих своя избор.

— Но сега аз съм тук — отбеляза Том.

— От това следва, че ще ви запозная с всичко, което знам. Искам да ви уверя, че ако имаше начин да открия съкровището, щях да го направя. Народът ни заслужава да го получи обратно. Това беше единственият въпрос, по който имах различия с Марк, но не можех да споря с него. Той беше избраният, а не аз. Сега обаче изборът е мой. Мечтата ми е да видя още веднъж свещените реликви в Храма — където им е мястото.

— Ще открия съкровището — увери го Том и извади ключа от джоба си. — Къде е сандъчето, което се отваря с това?

— Недалеч от тук — отвърна Берлингер и посочи надясно.

Том и равинът поеха по улица „Малселова“, отдалечавайки се от Старата-нова синагога. От двете страни имаше множество магазини и кафенета, претъпкани с посетители. Той добре знаеше каква е сградата, която всеки момент щеше да се появи иззад ъгъла — синагогата „Майсел“, построена през 1591 г. от Мордекай Майсел. Беше я посещавал няколко пъти, докато подготвяше един от своите материали за Прага. Богат и предприемчив, евреинът Майсел успял да спечели доверието на император Рудолф II, който го назначил за свой съветник. С течение на времето си издействал специално разрешение за строеж и се заловил за работа. В продължение на повече от век синагогата била най-голямата и пищна сграда в района. Изгоряла до основи по време на големия пожар през 1689 г., но през XIX век била изградена отново, а доколкото си спомняше, окончателната й реставрация бе завършена през 1995 г. Оттогава насам в нея не се извършваха религиозни обреди, тъй като тук имаше постоянна историческа експозиция, разказваща за живота на чешките евреи.

Влязоха вътре. Очите му с възхищение се плъзнаха по извитите арки и разноцветните стъкла на прозорците. Високите стени бяха боядисани в топло жълто, а между тях се придвижваха множество туристи, които разглеждаха експонатите, подредени в широки витрини. Тишината се нарушаваше единствено от стъпките им. Берлингер кимна на жената зад гишето, която им махна да влизат.

— Нацистите събрали тук всичко, което задигнали от другите синагоги — прошепна равинът. — Идеята била да направят музей на нашата унищожена раса. Със собствените си очи съм виждал огромните купчини свещени съдове, струпани тук и на други места. Гледката беше ужасна.

Поеха по централната пътека, осветена от полилеи с необичайна форма. Многобройните електрически крушки по тях бяха обърнати надолу. От двете страни на пътеката, високо горе, се виждаше балкон с каменни парапети и многобройни ниши, в които бяха изложени лъскави менори.