Стив Берри - Загадката Колумб

— Повечето от артефактите вече ги няма, защото са върнати по предишните им места. Но някои останаха, защото храмовете им вече не съществуват. С течение на времето стигнахме до решението, че тук е най-подходящото място да изложим част от своето историческо наследство. Така се роди музеят на една все още жива раса, която продължава пътя си напред.

В гласа на стария воин прозвуча нотка на гордост.

— Няма ли начин да спасите отношенията между вас и дъщеря ви? — попита след кратка пауза равинът.

— Вероятно не. Преди много години получих шанс, но го пропуснах.

— Тя спомена за някакъв журналистически материал, който сте изфабрикували. Това ме заинтригува и се поразрових малко. Оказа се, че някога сте били известен и уважаван журналист.

Думичката някога го жегна.

— И все още съм такъв — поклати глава той. — А онази жена знае цялата истина.

— Така е — кимна равинът. — Ами ако успеете да докажете, че сте станали жертва на измама?

— Нещата ще се променят.

— Не знам нищо повече от онова, което споделих с вас. Тя се държеше тайнствено, но беше много настоятелна.

— А какво всъщност знаете?

— Само подозирам, че има поне един човек на този свят, на когото бихте искал да си отмъстите.

Том отбеляза, че равинът не отговори на въпроса, и реши да му върне жеста, като замълчи.

— По време на войната бях принуден да върша неща, които никой достоен човек не би трябвало да върши — промълви след известно време Берлингер. — Направиха ме председател на еврейския съвет в Терезин. Всекидневно трябваше да решаваме кой ще живее и кой ще умре. Благодарение на нашите решения загинаха хиляди. Собственият ми син — прошепна старецът. — Бог да даде покой на душата му.

Том запази мълчание.

— Трябва да ви кажа нещо — добави равинът. — По време на войната много хора бяха изпратени в лагери. Но нещо се случи с мен малко преди да бъда депортиран. Двамата с Марк често разговаряхме за него. Може ли да го споделя с вас?

Вратата на фермата отхвръкна на пантите си.

Берлингер отстъпи назад, пропускайки двамата мъже и 15-годишния си син Ерик, които измъкнаха навън единствения обитател на къщата. Беше полугол, но лятната нощ беше топла. Името му беше Юри — чех, когото Берлингер познаваше отпреди войната.

— Какво искате? — извика Юри. — Защо сте тук?

Принудиха го да падне на колене.

— Нищо не съм направил! Обработвам си нивите и не преча на никого! Защо сте тук? Нищо не съм казал на нацистите!

— Говорил ли си с нацистите? — пристъпи крачка напред Берлингер._

Всички бяха въоръжени. Включително Ерик, който още от малък беше овладял изкуството да борави с оръжие. До този момент бяха успели да запазят свободата си, защото бяха избягали навреме в гората. Много му се искаше към тях да се присъединят повече хора, но броят на желаещите намаляваше с всеки изминал ден.

— Не, не! — поклати глава Юри. — Не съм говорил с никакви нацисти! На никого не съм казал за евреите, които се крият наблизо.

Точно за това бяха дошли. Едно семейство бе успяло да избяга от Прага и да се скрие в крайградските гори. Юри ги бе снабдявал с храна — достоен жест от доблестен сънародник. Но когато парите на хората свършили, той ги бе предал, за да получи обявената за главите им награда. За съжаление и други постъпваха като него.

— Моля ви, моля ви! Нямах друг избор! В противен случай щяха да ме убият! Помагах на тези хора в продължение на седмици!

— Докато им свършат парите! — отвърна с презрение единият от мъжете.

Берлингер видя омразата в очите на сънародниците си. Дори Ерик го гледаше с отвращение. Никога не беше виждал момчето си такова. Войната променяше всички.

— Какво очаквахте да направя? Вие, евреите, нямате никакъв шанс. Никой не може да ви помогне и ще трябва да…

Нощната тишина беше прогонена от силен изстрел. Главата на Юри експлодира, тялото му се строполи на земята. Ерик свали оръжието си.

— Яшар Коях — промълви един от спътниците му и го потупа по гърба.

„Бог да ти дава сили.“ Едно от традиционните пожелания в Тората. Което се беше превърнало в поздравление за убийство.

— Не бяхме там, за да го убиваме — промълви Берлингер. — Или поне аз си мислех така. Нали по това се различавахме от германците?

— Но защо изобщо сте отишли там?

— За да му потърсим сметка, разбира се. Но не и да го убием.

Предвид обстоятелствата това обяснение прозвуча доста наивно.