Стив Берри - Загадката Колумб

— Какво всъщност е намислил този Саймън?!

— Не знам, но едва ли е нещо добро.

— Обърнете се към властите.

— А какво да им кажа? Закария Саймън търси съкровище, което е изчезнало преди две хиляди години? — Берлингер поклати глава. — Няма кой да ме чуе.

— Разполагате с видеоматериал — махна към мониторите Том.

— Не разполагам с нищо. Камерите не записват.

— Защо?

— Нямаме за цел да замесваме официалните власти. Става въпрос за вас. Единствено левитът може да завърши това пътуване. Аз ще споделя каквото знам само с него. Обещах го на Марк и ще спазя обещанието си.

— Тогава ми кажете какво знаете и аз ще се обърна към властите.

— Кой ще ви повярва, ако думите на онази жена са истина? Вие сте съсипан, освен това не разполагате с доказателства.

Така беше. Ако жената и Саймън кроят някаква конспирация, те едва ли ще го признаят. А той няма да разполага нито с източници, нито с информация, нито със сътрудници. Ще се окаже в същото състояние, в което беше изпаднал преди осем години.

Саймън и жената тръгнаха към изхода на гробището. Това беше последният му шанс. Всичко да върви по дяволите!

Той се обърна и изхвърча от контролния център.

Але довърши молитвата си.

Придружаваше я жена на средна възраст, повикана от равина. Беше ясно, че Берлингер иска да поговори с баща й насаме. Явно трябваше да използва хитрост, за да научи нещо повече. Вече знаеше пълното съдържание на писмото, оставено от дядо й. Същевременно обаче беше притиснала баща си в присъствието на Берлингер. Може би прекалено силно.

А и Ямайка.

При всички случаи това изглеждаше важно. Иначе дядо й едва ли би запазил петдесетгодишна карта на острова.

Старата-нова синагога беше готова за поредния работен ден. Тя остана в основната зала, привлечена от няколко стола край източната стена, вдясно от параклиса. Един от тях беше с по-висока облегалка, украсена със Звездата на Давид.

— Това е мястото на главния равин — поясни придружителката й.

Верига на две стойки отделяше столовете от общата част на залата.

— От години то е определено за равин Льов. Никой друг няма право да сяда на стола му. По този начин отдаваме почит на един наистина велик човек.

— Кога е починал?

— Преди четиристотин години.

— И оттогава никой не е сядал на мястото му?

— Да, с изключение на войната. Нацистите разбрали, че този стол е свят за нас, и се изреждали да сядат на него. За да ни унижат. Разбира се, това се случило, преди да започнат да ни избиват.

Але не знаеше какво да каже.

— Моите родители загинаха по време на войната — добави жената. — Разстреляха ги недалеч от тук.

Дали Берлингер не й изпращаше скрито послание? Мразеше да я отстраняват по този начин. Сякаш беше невръстно дете.

— Съжалявам за загубата ви — промълви тя. — Сега мисля да се върна в Траурната зала.

— Равинът помоли да останем тук, докато някой дойде да ни повика — възрази жената.

— Мисля, че не е така. По-скоро ви е помолил да ме задържите тук, докато някой дойде да ни повика. Но аз се връщам в залата.

Обърна се и тръгна към входа.

— Моля ви, останете — каза придружителката й и заситни след нея.

Але спря и се обърна, озадачена от подобна настоятелност.

— Това няма нищо общо с вас — реши да бъде откровена тя, след което бързо напусна синагогата.

Закария вървеше след посланичката към портала от ковано желязо. Кметът беше изчезнал, а първите посетители вече изпълваха гробището от противоположния му край.

— Идват тук от цял свят — подхвърли жената. — Това място е едно от най-близките до Израел.

— Но не е Израел.

— Малцина разбират на какъв натиск сме подложени в Светите земи. Нормално е. Човек трябва да живее там, за да разбере какво е да си заобиколен от врагове. Живеем в страх от хилядолетия и хората постепенно са свикнали с него. Но ние с вас добре знаем, че това е огромна грешка.

— Преди десетки години баща ми се опитал да ги предупреди — кимна Закария. — Направили сме твърде големи отстъпки, срещу които не сме получили почти нищо.

— Йерусалим е най-пострадалият град в историята на човечеството. Преди да стане еврейско притежание, той е бил завладяван от кого ли не — египтяни, асирийци, вавилонци, гърци, римляни, персийци, мюсюлмани, кръстоносци, турци, англичани, палестинци… Но сега вече е наш и аз нямам никакво намерение да го отстъпвам на други.

— Възнамерявам да пренеса съкровището на Храмовия хълм без предупреждение — каза Закария. — Колкото повече публика, толкова по-добре. Но за да го сторя, със сигурност ще имам нужда от помощта ви.