Стив Берри - Загадката Колумб

Той продължи напред.

Том видя как Саймън напуска гробищата и тръгва по уличката срещу Але.

Жената. Тя му трябваше.

От мястото си можеше да я види на пътеката, извиваща се между гробовете. Движеше се с умерена крачка срещу потока от туристи.

Отново се обърна към Але. Тъкмо навреме, за да види как Саймън я хваща за ръката и я повежда обратно нагоре по уличката, към къщата, в която сутринта ги бяха задържали.

По стълбището около него продължаваха да се изкачват посетители. Той изтича надолу и спря пред остъклената табела с план на квартала. Бързо намери гробището и установи, че главният вход се намира на една пряка от мястото, на което стоеше в момента. Това беше важно, защото непознатата жена се насочваше именно натам. Кос поглед нагоре по уличката му позволи да зърне гърбовете на Але и Саймън, които продължаваха да се отдалечават.

Сега всичко зависеше от бързината. Само тя щеше да му позволи да се възползва от единствения шанс да поправи една огромна несправедливост.

Бене насочи окървавения нож към Франк Кларк.

— Би трябвало да прережа и твоето лъжливо гърло! — изсъска той.

— Не обичаш да те лъжат, но в същото време не спираш да заблуждаваш собствената си майка — отвърна Франк. — Не е ли странно, Бене?

Това не беше отговорът, който очакваше.

— Какво искаш да кажеш?

— Че направи точно това, което очаквах.

В поведението на Кларк нямаше никакъв страх. На светлината на оцелялата лампа и на малкия пожар от счупената Бене виждаше очите му съвсем ясно. Гледаше твърдо, без никакво притеснение.

— Появиха се бандитите и предложиха пари — добави Франк. — Част от полковниците ги приеха. А аз трябваше да докладвам, че си открил мината — както ми каза по телефона.

— Не си бил длъжен.

— Аз съм марон, Бене. За мен клетвата за вярност към братята ми е нещо свято. Мъртъв ли е техният дон?

— Той е боклук. Кучетата ми го намериха.

— Уби и тези двамата — поклати глава Франк и махна към труповете.

— Получиха си заслуженото — изръмжа Бене и вдигна ножа. — Защо да не убия и теб?

— Това трябваше да се случи, Бене. И ти прекрасно го знаеше.

Гласът му се сниши до шепот.

— А какво ще кажат полковниците, когато се измъкна жив от тази пещера?

— Че си човек, от когото трябва да се страхуват.

Това му хареса.

— Но ще трябва и да си връщат дълговете.

За което лично щеше да се погрижи.

— Защо се върна? — подхвърли на Кларк той.

— Нали искаше да разбереш защо испанците са смятали тази пещера за специална? — Франк посочи към нишата. — За целта трябва да се качим ей там.

— Ти водиш — кимна Бене.

Отсега нататък щеше да държи под око този човек, без да изпуска ножа. Холибъртън продължаваше да стои замръзнал на място, потресен от гледката на закланите мъже.

— Забрави за тях — подхвърли му Бене.

— Не е толкова лесно.

— Добре дошъл в моя свят.

Двамата поеха след Франк по едрите заоблени камъни, които играеха ролята на стъпала към горното ниво. Там имаше три изхода — тъмни дупки в каменните стени.

— Коя от тях? — попита Бене.

— Изборът е твой.

По всяка вероятност и това беше нещо като тест, но той нямаше настроение за игри.

— Ти го направи, за да стигнем по-бързо.

— Непрекъснато повтаряш, че и ти си марон. Че си част от нас. Дойде време да се държиш като такъв. Докажи, че си марон.

Тези думи никак не му харесаха.

— Наричат те „брат Ананси“ — добави Франк.

— Кой?

Не харесваше този прякор. Ананси беше герой от местната митология, когото описваха като джудже, или още по-лошо — като паяк с човешки качества. Най-силното от тях бе алчността. От разказите на майка си беше чувал, че това същество оцелявало благодарение на лукавството и красноречието си.

— Не мисля, че са искали да те обидят — добави Франк. — Просто те описват по този начин. Защото въпреки всичките му прегрешения робите обичали Ананси. Историите за него са ни съпътствали през цялото време след заселването ни по тези земи.

Отдавна вече не се интересуваше какво мислят другите. Най-малко пък сега, когато най-сетне беше проникнал в златната мина.

— По кой тунел?

— Аз ще ти кажа — обади се Трей.

Обърна се да погледне приятеля си.

— В дневника на Луис де Торес, който открихме в Куба, е описано с подробности как са избрали това място, наречено крипта.

— Нещо като трезор?

— По-скоро скривалище — отвърна Трей. — Избрал го е лично Колумб, направил си труда да проникне в пещерата. Според Торес именно тук са скрили своето безценно съкровище.