Стив Берри - Загадката Колумб

Той отлично знаеше какво ще се случи. Евреите ще възприемат завръщането на светите мощи като знак свише. Менората, трапезата от чисто злато и сребърните тръби се появяват отново. Хиляди ще станат свидетели на събитието. Мюсюлманите също ще го възприемат като знак от небето. За тях връщането на еврейското съкровище ще означава заплаха за присъствието им на Храмовия хълм. Присъствие, което са защитавали в продължение на векове с цената на кръв и насилие.

Но този път ще бъде различно. Надяваше се да бъде различно.

— Страхувам се, че няма как да стане, Закария — поклати глава посланичката. — В това начинание ще бъдете сам. Вече ви предупредих, че ние с вас няма да разговаряме никога повече.

Добре, няма значение. Довчера той преследваше целта си, без да разчита на чужда помощ. И занапред щеше да бъде така.

Стояха пред Траурната зала, част от която се намираше на територията на гробището, полускрита от плачещи върби. Хората, които влизаха от противоположната страна, бавно се разпръскваха между надгробните плочи. Много от тях носеха камъни, които полагаха пред тях. Почти всички носеха шапчици, които получаваха на входа след заплащането на билетите си.

— Би трябвало и нашите глави да са покрити — промърмори той.

— Спокойно, Закария — усмихна се тя. — Мъртвите ще ни простят.

Том напусна охранителния център и се насочи към една от вратите, които водеха навън. Но тя се оказа заключена. Той хукна към вътрешната стълба, който водеше към първия етаж, вземайки по две стъпала наведнъж. Горе се сблъска с първите посетители, които подаваха билетите си на някаква служителка.

Едва успя да се овладее да не закрещи.

Беше се озовал в Република Чехия цели осем години след като бе изгубил професионалната си репутация, но именно тук се бе натъкнал на човек, който знае цялата истина.

Спокойно, рече си той. Мисли. Бъди рационален.

Отдалечи се от стълбището и започна да си пробива път сред хората, които влизаха в сградата, мърморейки някакви извинения. Не след дълго се озова до външната стълба, зад която се виждаха части от гробищния парк. В един момент успя да зърне Саймън и непознатата жена, които разговаряха на посипаната с чакъл алея. Нямаше как да го видят тук горе, на терасата. От мястото си виждаше и леко наклонената уличка с павилионите, по която се стигаше до Старата — нова синагога. След което зърна Але. На петдесетина метра от тук. Бе се насочила към Траурната зала.

Але гледаше право напред, към портала от ковано желязо на петдесет метра по-нататък. По външното стълбище на Траурната зала се тълпяха хора, отправили се към изложбения салон на първия и на втория етаж. Там, където допреди час се беше намирала и самата тя. Укорите на Берлингер още кънтяха в главата й. Също и онези, които беше изрекъл дядо й.

През последните години от живота му тя беше непрекъснато до него. Решението й да приеме неговата вяра му донесе огромна радост, защото отдавна беше престанал да се надява, че някой от внуците му ще поеме по неговия път. Беше се примирил с факта, че синът му е обърнал гръб на религията, и не очакваше останалите членове на семейството да постъпят по друг начин.

Но ти си много специална за мен, мила моя. Ти сама избра вярата, която ти принадлежи по рождение, а това означава, че такава е била Божията воля.

Непрекъснато разговаряха за живота, за евреите. В повечето случаи тя задаваше въпросите, а той отговаряше.

Може и да не приемам религията на майка ти, но я уважавам. Много се надявах синът ми да бъде евреин и затова разбирах желанието й ти да бъдеш християнка. Никога не си позволих да се намесвам.

Наистина беше така. Но в крайна сметка стана ясно, че въпреки всичко тя се бе оказала недостойна според него. Или поне според новата й религия беше такава.

Левитът трябва да е мъж, но аз не успях да открия подходяща кандидатура. По тази причина реших да отнеса тайната си в гроба.

Продължаваше да крачи нагоре по улицата, заобикаляйки групички туристи. Беше твърдо убедена, че тя е достойна и може да бъде левит. И да се справи далеч по-добре от баща си, който не се интересуваше от нищо. Но къде всъщност бе той? Може би бе още в Траурната зала? Тя забеляза двама души, които вървяха към портала. Мъж и жена. Жената й беше непозната. Мъжът беше Закария.

Тук?!

Закария забеляза Але. Твърде късно, за да се оттегли. Тя вече го беше видяла.

— Време е да приключите с нея — промърмори посланичката, обърна му гръб и се насочи към главния вход на гробището.