Стив Берри - Загадката Колумб

— Преди време спомена, че таиносите не са имали отношение към златото — подхвърли той. — За какво им е била тази мина?

— Казах, че не са ценели златото — поправи го Франк. — За тях то било само украса. Именно затова нямали проблем да покажат мястото на испанците. Много по-късно то придобило значение за тях.

Приятелят му продължаваше да крачи напред. За късмет тунелът беше прав, без завои и разклонения. Във вътрешността му нямаше следи от прилепи или други животни. Нещо проблесна под лъча на фенерчето. Двамата направиха още няколко крачки и спряха. Пътят им беше препречен от плътна редица сталактити. Солидни, черни на цвят.

— Това ли е желязната решетка?

— Всяка легенда съдържа и частица истина — кимна Франк.

Той си спомни какво още беше чувал.

— А на това място са загинали хората, успели да се доберат до тук?

— Точно така.

— Какво ги е убило?

— Любопитството.

Започнаха да си пробиват път между масивните камъни. Зад тях започваше друг тунел. До слуха им достигна клокоченето на вода. Не след дълго се озоваха пред буен подземен поток, който синееше под лъчите на фенерчетата.

— Трябва да го прескочим — каза Франк.

Широчината на потока не надвишаваше два метра и те я преодоляха с лекота. Озоваха се в просторна пещера. Масивна каменна плоча служеше за под, друга — за таван. Стените бяха гладки, от камък, високи около пет метра. Белезникавата им повърхност беше покрита с гравюри и рисунки. Твърде много, за да бъдат преброени.

— Не е ли смайващо? — прошепна Франк. — Таиносите не са познавали металите. Сечивата им са били само от камък, дърво или кости. Но въпреки това са успели да направят тези неща.

Бене забеляза някаква ниша в далечния край на пещерата, издигаща се на около два метра от пода. Насочи фенерчето си към нея. Пред очите му се появиха още древни рисунки. Малко по-късно забеляза и костите, безразборно струпани край далечната стена. И нещо, което приличаше на кану.

— Тук таиносите намерили убежище от испанците — промълви Франк. — Избрали смъртта в тъмната пещера вместо робството. Именно това прави пещерата специална.

След тези думи приятелят му пристъпи към хоризонтална, наподобяваща масичка издутина в стената и се наведе да запали лампите, поставени върху нея.

— Рициново масло, което не мирише — поясни той. — Таиносите са познавали неговите свойства, както и много други неща. Били са много по-умни, отколкото са ги мислели испанците.

Споменаването на рициновото масло му напомни за майка му, която всяка година го караше да пие черната мазна и миризлива течност с отвратителен вкус. Това ставаше малко преди да тръгне на училище след продължителната ваканция. Повечето ямайски деца бяха подлагани на тази прочистваща процедура, която откровено мразеха. Бене знаеше, че таиносите и мароните са използвали маслото срещу отоци и болка, но самият той я беше използвал единствено като смазка за трактори и други селскостопански машини.

— Колумб се появил тук, след като убил шестимата носачи — добави Франк. — Никой не знае защо ги е ликвидирал. Малко след това напуснал острова и никога повече не се върнал. На негово място дошли стотици испанци, които постепенно избили или заробили таиносите. — Махна с ръка към нишата. — Златните жили започват там, на второто ниво. И все още са там.

— Защо не си се възползвал от тях?

— Това място е много по-ценно от златото.

В главата му изплуваха сведенията, които беше получил от Трей.

— А евреите? Тук ли са скрили своето съкровище?

В дъното на пещерата внезапно се появиха фигурите на двама мъже. Голи и мокри, само по плувки.

Сърцето на Бене пропусна един такт, после се изпълни с гняв.

— Съжалявам, но такъв беше изборът на полковниците — съобщи с монотонен глас Франк. — Тези хора са членове на една общност в Спениш Таун. Вчера започнаха да разпитват дали някой е чувал за инцидент в околните планини. Твърдят, че техният дон е изчезнал след лична среща с теб.

— А защо не са дошли да ме попитат?

— Защото знаем отговора — обади се на патоа единият от чернокожите. — А сега ще трябва да си платиш.

Бене слабо се интересуваше от претенциите на някакви дребни бандити. По-сериозно го безпокоеше предателството на Франк Кларк.

— Това никак не ми харесва, човече — обърна се към него той.

Полковникът се насочи към изхода.

— Ако ти е останало някакво достойнство, трябва да приемеш нещата — подхвърли след него Бене.

— Там е работата, че не се чувствам така.