Стив Берри - Загадката Колумб

Той знаеше кого има предвид тя.

Поеха към западната стена по покритата със ситни камъчета пътека между надгробните плочи. Гробището все още беше пусто. Тя спря пред един от големите гробове, очертан от потънали дълбоко в земята ренесансови орнаменти. Страната, която гледаше към тях, беше украсена с гроздове и фигурата на лъв. Той знаеше кой почива под изящната плоча. Равин Льов. Главен равин на Прага в края на XVI век, ректор на Талмудския университет, преподавател и писател. Човек с оригинално мислене.

Като него.

— Това е най-посещаваният гроб тук — обясни тя. — Льов е бил велик човек.

Закария обърна внимание на камъните, които покриваха цялата площ на гроба. Евреите рядко носят цветя на мъртвите си близки. Изразяват почитта си с гладки камъни — обичай, останал от номадския живот в пустинята, където покривали телата на мъртвите с големи купчини камъни, за да ги предпазят от хищниците.

Но тези тук бяха специални. Под повечето от тях имаше късчета хартия, някои прикрепени с ластик. На всяко беше изписана молитва, която равинът би трябвало да изпълни. Преди няколко години и той беше оставил такава.

С надеждата, че един ден ще открие съкровището на Храма.

И този ден приближаваше.

Том с възхищение оглеждаше Траурната зала. Познаваше дейността на Пражкото погребално дружество от статията, която беше написал преди години. Членството в него беше ограничено само за възрастни семейни мъже с безупречна репутация, които са имали възможност да се грижат за болните и мъртвите. Тогава беше обиколил сградата. Първият етаж бе използван за пречистване, мазето за морга, а вторият — за заседателна зала. Стените бяха украсени с пана и картини, подовете бяха покрити с красиви мозаечни плочки. Днес сградата беше превърната в музей и отдавна бе изгубила важното си място в живота на евреите.

Стояха между остъклени витрини, в които бяха изложени различни погребални съдове. Картините по стените пресъздаваха живота и дейността на дружеството. От тавана висеше голям полилей с шест ярко светещи електрически свещи.

— Някога дружеството е използвало тези вещи — обади се Берлингер.

— Но това са съвсем обикновени предмети, защо са тук? — учуди се Але.

— С баща си можете да разговаряте както желаете, млада госпожице — хладно я погледна равинът. — Но аз държа да ме уважават.

Тя дори не трепна от забележката.

— Вие си играете с нас!

— А вие?

— Отлично знаете защо сме тук!

— Трябва да бъда сигурен.

— В какво? — остро попита тя.

Вместо отговор Берлингер хвана ръката на баща й и го поведе към витрините край външната стена. Над тях имаше три тесни прозореца, върху стъклата на които беше изрисувана Звездата на Давид.

— Това може би ще бъде интересно за вас.

Приближиха се към витрините и Том се наведе да огледа изложените в тях предмети.

— Погледнете през прозорците — прошепна равинът.

След тези думи Берлингер пусна ръката му и се обърна към Але.

— Елате, драга. Искам да ви покажа нещо интересно в съседната зала.

Том гледаше как двамата се насочват към вратата под тежката арка.

После се извърна към прозорците. Оказа се, че стъклата са матирани. Това, което се намираше отвъд тях, можеше да бъде видяно единствено през малки прозрачни сектори.

Надгробни плочи, разцъфнали дървета, свежа яркозелена трева. Гробището беше пусто. С изключение на две фигури край далечната стена. Едната принадлежеше на жена. Другата беше Закария Саймън.

Стресна се от леко докосване по рамото и рязко се обърна. Берлингер стоеше на крачка зад него.

— Искате ли да чуете какво си говорят?

Закария не сваляше очи от посланичката. Беше крайно време да разбере за какво става въпрос.

— Край на игрите! — отсече той. — Какво търсите тук, в Прага? Не ми казвайте, че сте се отбили само да си побъбрим.

— Бих казала, че съм постъпила правилно, като дойдох тук. Така получихте възможност да се уверите, че наистина ви разбирам. — Тя замълча за момент и добави: — И че съм наясно какво планирате.

Вярно беше.

— Но за останалото сте прав — продължи дамата. — Дойдох да ви предупредя, че американците са твърдо решени да ви попречат. Много по-твърдо, отколкото си бях представяла. Наблюдават ви почти от десет години. Наясно ли сте с това?

Той поклати глава.

— Това е положението. За известно време успявах да отвличам вниманието им, но твърде скоро те отново ще ви открият.

— Но тогава ще разберат, че и вие не сте техен приятел.