Стив Берри - Загадката Колумб

— Все още ли има случаи на вандализъм?

— От време на време — кимна кметът. — Рязко намаляха след инсталирането на камерите. Ние ценим високо вашата щедрост, благодарение на която получихме средства за тях.

Закария прие любезността с леко кимане.

— Ей там заравяме животните, които хвърлят през стената — добави кметът и махна към далечния край на гробището.

Когато мъртвите докоснат свещената земя, те вече не могат да я напуснат. Независимо дали става въпрос за хора или животни. Така повеляваше Талмудът, а той уважаваше хората, които спазват предписанията му. Във Виена не бяха толкова стриктни. Прогресивните идеи отдавна бяха разводнили нерушимата някога ортодоксална общност. Това беше една от причините самият той да се отдава на молитви в малката синагога, построено в частното му имение.

— Днес служителят на портала постъпи на смяна по-рано от обикновено — подхвърли кметът. — Мястото ще остане затворено още два часа.

Наоколо беше пусто. Закария със задоволство прие оказаната му чест, макар и да беше наясно, че това е просто един жест, насочен към портфейла му. Районният кмет нямаше представа за причините, които го бяха довели тук, но съвсем правилно беше решил да се възползва от шанса си. Той спря и махна с ръка към двойната желязна врата в дъното на парцела.

— Зад тази врата е стълбата, която води към някогашния склад, превърнат наскоро в подземен склад за старите архиви.

— Няма ли да дойдете с мен?

— Ще ви чакам тук — поклати глава кметът. — Разгледайте документите на спокойствие.

Нещо тук не му харесваше. Но Роча беше наблизо — видя го как ги последва към портала. Въпреки това искаше нещата да бъдат максимално ясни.

— Вероятно си давате сметка, че човек като мен неслучайно се появява тук — подхвърли на глас той.

— В това няма никакво съмнение. Вие сте важна личност.

Без да чака реакция, кметът се обърна и се отдалечи. Закария понечи да го спре, но после се отказа. Изчака миг-два, после си запробива път между надгробните плочи към далечната стена. Даваше си ясна сметка, че върви успоредно на уличката, по която беше стигнал до тук. На три метра над него се издигаше друг отсек на гробището, разположен между ясенови дървета. Границата му беше очертана от каменна стена. Двойната врата в дъното най-вероятно водеше към помещение, което се намираше точно под него.

Стигна до вратата и я побутна. Край стената вдясно от нея бяха подредени лопати, гребла и брани. В каменния под зееше дупката на желязна стълба, водеща надолу.

Пристъпи напред и надникна. В дъното светеше електрическа крушка. Вероятно го очакваха.

Спря на първото стъпало, но преди да поеме надолу, се обърна и затвори двойната желязна врата. Започна да се спуска с чувството, че прекосява пластовете на времето. Всеки шейсет сантиметра означаваха нов пласт гробове. Най-отдолу лежаха останките на хора, погребани преди 700 години. След още няколко стъпала най-после стъпи на каменния под.

Намираше се на седем-осем метра под земята. Пред очите му се разкри осветено помещение с размери около десет квадратни метра. Пръстеният под беше влажен, а таванът почти опираше в главата му. Книгите и документите бяха струпани на купчини покрай стените. Голяма част от тях бяха изгнили и разпокъсани. Застоялият въздух миришеше на гнило и той се запита откъде идва тази миризма.

В средата на стаичката, точно под трите голи и ярки крушки на тавана, стоеше жената, с която беше разговарял в градината на „Шьонбрун“. Посланичката на Израел в Австрия.

— Налага се да продължим нашия разговор — сухо рече тя.

Але внимателно слушаше разговора между равина и баща й. Двамата споменаваха много неща, които бяха загадка за нея. Особено баща й, който очевидно беше запазил за себе си много повече от онова, което беше споделил.

Например ключа, с който сякаш можеше да се отвори пиратски сандък. С изключение на факта, че върху единия му край бяха издълбани три Звезди на Давид. Останалите гравюри бяха твърде дребни, за да ги види от мястото си.

Историята за срещата между равин Берлингер и прадядо й дълбоко я развълнува. Тя не познаваше Марк Идън Крос и съпругата му, които бяха починали далеч преди да се роди. Знаеше за тях от разказите на баба си, според която Крос бил известен археолог, и май това беше всичко.

— Как изглеждаше прадядо ми? — попита на глас тя.

— Беше прекрасен мъж — усмихна се възрастният човек. — Знаете ли, че имате неговите очи?