Стив Берри - Загадката Колумб

— За пръв път го чувам — поклати глава тя.

— А вие защо сте тук? — попита на свой ред равинът.

— Баща ми ме взе със себе си — реши да прояви въздържаност Але.

Берлингер отново се извърна към Том.

— Ако вие сте левитът, както пише в писмото, значи знаете как да изпълните дълга си.

— Дойде време този дълг да претърпи известни промени.

Тя забеляза озадаченото изражение върху лицето на стареца.

— Изборът ви е странен — промърмори той. — Усещам гняв и омраза.

— Не съм го направил аз. Единственото, което знам, е, че дъщеря ми и мъж на име Закария Саймън са намислили нещо. Не знам какво е то, но съм разтревожен, защото вчера заради него умря човек.

— Но въпреки това сте я взели със себе си?

— Това е най-добрият начин да я държа под око.

Але не хареса тези думи, но запази мълчание. Беше тук, за да научи важни неща, и нямаше смисъл да влиза в спорове.

Берлингер вдигна ключа.

— Изработих това нещо преди много години като принос към неговото начинание.

— А какво беше то?

— Той беше богоизбраният — отвърна равинът. — Беше левитът, от когото зависеше всичко. Но живееше в бурни времена. Нацистите промениха всичко и искаха да сложат ръка дори на това, което съхраняваше той.

— По какъв начин? — попита баща й.

— Искаха съкровището на Свещения ни храм, възприемайки го като голямата награда за унищожението на нашата култура. Точно като вавилонците и римляните преди тях.

— Съкровището на Храма е изчезнало преди близо две хиляди години — поклати глава баща й.

— Но и те са чували легендите за него също като мен — отвърна равинът. — Че е оцеляло и е скрито някъде. Че само един човек на света знае точното му местонахождение… Левитът.

— Преди три дни бих ви нарекъл безумец — въздъхна баща й. — Но сега не мога да го направя. Ясно е, че нещо се случва.

— Баща ви е бил левит — каза Берлингер и посочи бележката. — Той е знаел тайната или онази част от нея, която е трябвало да знае. Марк беше предпазлив човек и това бе напълно разбираемо. За пръв път след стотици години той промени всичко, свързано с тайната. Бил е длъжен да го направи.

Але трудно можеше да си представи какво бяха преживели евреите в Европа между 1933 и 1945 година. Ужаси, преследване… От дядо си знаеше някои неща, а роднините й бяха споменавали и за други, случили се лично на него. Но тук, пред нея, стоеше човек, който беше виждал всичко със собствените си очи.

— Казахте, че възнамерявате да промените нещата — прошепна Берлингер. — Как по-точно?

— Ще открия това съкровище.

— Защо?

— А защо не? — гневно повиши тон баща й. — Не мислите ли, че твърде дълго време е останало скрито?

— Всъщност съм съгласен с вас.

Бене слезе от пикапа. Беше потеглил от имението си на запад, а след това на север към планините, за да стигне до долината, която двамата с Трей бяха посетили предишния ден. Там се намираше мястото, описано в нотариалния акт за дарение от ямайските архиви. Наблизо течеше река Флинт с многобройните си притоци, устремени към морето. Франк Кларк го следваше с друг автомобил. Беше ядосан на приятеля си, разгневен от лъжите по свой адрес, наранен от отношението на мароните. За тези хора беше направил повече от всеки друг, но въпреки това те го ненавиждаха.

Заради тях беше тръгнал да търси изгубената мина, но сега изведнъж се бе оказало, че през цялото време те бяха знаели за нея. На няколко метра пред пикапа беше спрял друг автомобил, до който го чакаше Трей Холибъртън. Двамата с Кларк тръгнаха към него.

— Колко път има от тук нататък?

— Десетина минути изкачване по онзи склон на изток.

Ярките лъчи на луната осветяваха гората със студената си светлина. Далечните облаци бяха прорязвани от розови светкавици, Бене носеше две фенерчета, а сега забеляза, че и Трей се е оборудвал с такова, плюс още нещо.

— Какво е това?

— Джипиес локатор — отвърна Трей. — Няма да се блъскаме в мрака за разлика от испанците. Разполагам с точните координати на пещерата.

— Наистина ли вярваш, че това е тя?

— Да, Бене. Всичко сочи към нея.

Представи Трей на Кларк и подхвърли:

— Той е марон и вече знае координатите на мястото.

След това подаде едното фенерче на приятеля си. За миг успя да зърне опънатите черти на лицето му.

— Какво друго не ми казваш? — тихо попита той.

Не получи отговор. Вместо това Франк се обърна и изчезна между дърветата.

— Откъде знаете, че съм в Прага? — попита Закария, без да сваля очи от лицето на посланичката.