Стив Берри - Загадката Колумб

— Марк Крос — представи се мъжът и му протегна ръка.

— Аз съм…

— Равин Берлингер. Дойдох тук специално за да разговарям с теб. Казаха ми, че си човек, на когото може да се разчита.

— Така се запознахме — каза Берлингер. — С течение на времето станахме близки приятели и останахме такива чак до смъртта му. За съжаление не го виждах често, но поддържахме редовна кореспонденция. Исках да присъствам на погребението му, но руснаците не позволяваха на евреите да пътуват в чужбина.

Том се пресегна и вдигна ключа, който лежеше на масата.

— Този ключ не отваря вратата за тавана.

— Няма как да я отвори, защото преди няколко години правихме ремонт и сменихме ключалката. Запазихме предишния й вид единствено по сантиментални причини. Но горе отдавна няма нищо важно.

Том долови неизказаното и подхвърли:

— Но е имало, нали?

— Да — кимна Берлингер. — Там съхранявахме много стари документи, които отдавна са прибрани под земята. Елате, ще ви покажа…

Том все още не беше готов за това.

— Знаете ли какво означават тези резки по ключа?

Старецът кимна.

— Но вие дори не ги погледнахте!

— Няма нужда, господин Сейган. Самият аз направих този ключ и издълбах резките по него. Знам какво точно означава всяка една от тях.

Том смаяно мълчеше.

— Фактът, че вие притежавате тази скъпоценна вещ, е единствената причина да сте тук, а не в полицейския участък — добави равинът.

Закария последва кмета на уличката, която водеше към церемониалната зала, която някога беше служила като Дом на покойника, а днес беше превърната в музей на погребалните ритуали и традиции. Той беше запознат с дългата история на Пражкото погребално дружество, създадено в средата на XVI век с цел да осигури достойно сбогуване с мъртвите.

Молитвата им продължи петнайсет минути. Беше имал и предишни контакти с кмета, но едва днес се увери в неговата дълбока религиозност. В същото време, съдейки по начина, по който успя да издейства дарението, този човек явно притежаваше бърз и практичен ум.

Разбира се, нямаше гаранция, че сред старите документи ще открие нещо важно, но любопитството му беше голямо. Във Виена не изпитваха трудности с осигуряването на свещена земя и архивите редовно бяха закопавани в няколко еврейски гробища. Но тук нещата бяха коренно различни.

През врата от ковано желязо до музея се излизаше на друга алея, която водеше към гробището. Тя се обслужваше от униформен служител и всъщност представляваше изход за обикновените посетители. Истинският вход на гробището беше в противоположния край. Кметът и Закария се озоваха в едно от най-светите места на света. Тук, върху площ от едва 11 000 квадратни метра, бяха погребани повече от 100 000 души в обрасли с трева могили. Доколкото си спомняше, надгробните плочи бяха над 12 000, притиснати плътно една до друга и обърнати във всевъзможни посоки, сякаш разбъркани от силно земетресение. Подчинявайки се на забраната да погребват своите покойници извън района, в който живеят, евреите бяха използвали гробището в продължение на 350 години. Евентуалните разширения били невъзможни, а религията забранявала преместването на мъртъвци. Решението било само едно: да се докарва нова и нова пръст, която да се разстила на пластове, повдигащи нивото на гробището на задължителното разстояние от шест педи между отделните гробове. Постепенно зад високите стени се образували дванайсет пласта пръст, всеки от тях с дебелина 60 сантиметра. Погребенията били прекратени през 1787 г. Никой не можеше да каже колко надгробни плочи са изчезнали или унищожени оттогава насам, колко хора са били забравени.

Очите му се плъзнаха по сюрреалистичната гледка.

Под плътната сянка на ясените белееха масивни надгробни плочи, повечето от тях във формата на обикновен правоъгълник, върху който бяха изписани името и фамилията на покойника, семейното му положение и професията. Той обърна внимание на орнаментите около надписите — дървото на живота, менора, чепки грозде и различни животни. Повечето от текстовете бях избелели и трудни за разчитане. Тук-там се виждаха четириъгълни гробници с високи стени и стръмни покриви, които много приличаха на гробницата на баща му в Австрия. Гробището е свещено място, където мъртвите очакват своето възкресение. По тази причина те винаги бяха отворени.

Между плочите се извиваше посипана с чакъл пътечка с трева от двете страни. Те бяха единствените посетители. Наоколо бяха разположени множество наблюдателни камери.