Стив Берри - Загадката Колумб

Кметът се появи. Външната врата отново се отвори и затвори.

— Току-що ми съобщиха, че двамата задържани се намират в една къща на няколко крачки от тук.

Закария забеляза загриженото изражение на лицето му.

— Какво има? — попита той.

— Извикали са равин Берлингер. В момента е при тях.

Том бързо направи връзката. В последното си послание Абирам беше споменал този човек по име.

Той ми даде и едно име — равин Берлингер.

— На колко години сте? — попита той. Въпросът беше доста прям, но отговорът беше важен за него.

— Но сто и две.

Никога не би отгатнал. Осемдесет — да, но не и столетник.

— Животът е бил милостив към вас — отбеляза той.

— Понякога и аз мисля така, понякога съм на друго мнение. Зададох ви въпрос и очаквам отговор. Откъде сте сдобихте с тези неща?

Забеляза, че и Але проявява интерес към отговора му. Но това съвсем не означаваше, че е готов да го задоволи.

— Дадоха ми ги — кратко отвърна той. — Бяха предназначени за мен.

Би трябвало старецът да е видял оригиналното писмо, защото то беше останало в джоба му.

— Не съм чувал — поклати глава равинът. — Единственото, което знам, е, че тези неща са били открити у вас.

— Марк Идън Крос беше мой дядо.

Възрастният мъж закова поглед в лицето му и леко кимна.

— Приличате си. Фамилията ви е Сейган. Спомням си, че майка ви се омъжи за човек на име Сейган. А нейният баща се казваше Марк.

— Аз го наричах Саки — отвърна Том.

Равинът седна и сложи вещите върху масата, включително раницата на Але.

— Не съм допускал, че ще видя тези неща или че изобщо ще чуя за тях — прошепна той.

Бене остана на мястото си, а сянката направи няколко крачки навътре в кабинета. Навън планинският вятър продължаваше да свири в клоните на дърветата. Очакваше Франк Кларк. По-рано бяха разговаряли по телефона и приятелят му обеща да се появи най-късно в десет.

— Обичаш ли да седиш на тъмно, Бене?

В стаята не светеше нито една лампа.

— Мама спи, а домашната помощница си тръгна. Тук сме само двамата, Франк.

Поднесе му чинията с питките, но полковникът махна с ръка. Преди да я постави обратно на масата, Бене си взе още една.

— Какво си открил? — попита Франк. — По гласа ти познах, че си намерил нещо.

— Мината съществува. Вече знам точните й координати.

Трей му се бе обадил малко след вечеря, за да му съобщи за откритието си. След подробен анализ на част от откраднатите документи в Куба и тези в ямайските архиви беше стигнал до местоположението на тайнствената пещера. Проверката на най-новите карти на острова в университетския уебсайт беше потвърдила, че тя се намира в близост до предполагаемия район.

— И къде е? — попита Кларк.

Не беше нужно да вижда лицето му, за да усети, че ще каже нещо, което вече беше известно на събеседника му. Нещо, което беше подозирал от самото начало.

— Защо ме излъга, Франк?

— Защото мината трябва да си остане в неизвестност.

— Но в онази пещера каза друго. Настоя да я открия.

— Настоях да откриеш еврейското богатство. Ако все още съществува, то със сигурност може да помогне за благосъстоянието на мароните. Но мината е съвсем друга работа.

Кларк изрече тези думи шепнешком, сякаш се страхуваше от собствения си глас. Бене искаше да разбере всичко.

— Защо трябва да остане в неизвестност? — попита той.

— Защото е свято място. Мароните са оставили много малко след себе си. Тези места са само наши, Бене. И трябва да ги пазим като очите си.

— От мароните са останали само легенди — поклати глава той. — Нима те имат някакво значение?

Приятелят му не отговори. В кабинета се чуваше само свиренето на вятъра.

— Някога нощта беше наш съюзник — каза Кларк. — И ние добре се възползвахме от нея. Победата, която постигнахме, се дължи до голяма част на нощта.

Още приказки, въздъхна в себе си Бене. Далеч от реалността.

По време на последната война през 1795 г. триста марони се изправили срещу 1500 британски войници. Примирието настъпило едва след като докарали кубински хрътки, които преследвали мароните в непристъпните планини. Мирът трябвало да бъде подписан в Монтего Бей, но вместо това повече от 600 марони били натоварени на британските кораби и депортирани в Нова Скотия. Живели там в продължение на две години, борейки се с канадските студове, а след това ги прехвърлили в Сиера Леоне. Едва 60 човека успели да се върнат обратно в Ямайка.

Каква победа, господи.

— Не ми отговори на въпроса — въздъхна Бене. — Какво значение имат онези легенди?