Стив Берри - Загадката Колумб

— Откъде се е появила златната трапеза? — попита майка си той.

— Тази вечер си в особено настроение. Май дъпитата не ти излизат от главата.

— И така може да се каже — усмихна се той.

Тя навря набръчкания си показалец под носа му.

— Те съществуват, Бене. Дъпитата са навсякъде около нас. Те пазят златната трапеза.

Това беше друга легенда от детството му. Маса от солидно злато се появява в някои реки и езера и примамливо проблясва на светлината.

— Това е лоша поличба, Бене. Всеки, който тръгне да я търси, свършва зле.

— Мароните ли вярват в това? Или таиносите?

— Не съм сигурна. Просто легенда, Бене. Много хора твърдят, че са виждали златната трапеза във водата. Прекалено много.

Той довърши питката и посегна за друга. Листата на дърветата шумоляха на лекия ветрец. За два дни беше научил повече за изгубената мина на Колумб, отколкото за две години. А също така и за Закария Саймън. Надяваше се, че уредникът беше изпратил посланието му. Дойде му до гуша от лъжи. Какво ставаше във Виена? Брайън Джеймисън не се беше обаждал, но това изобщо не го вълнуваше. Американците бяха пълни досадници. Дано го бяха оставили на мира.

Дъвчеше питката и се ослушваше в мрака, очаквайки появата на някое дъпи . Имаше доста въпроси към тези духове. Разнесе се шум. Откъм верандата.

В рамката на вратата се появи тъмна фигура.

— Идваш точно навреме.

Поведоха Том по пуста улица зад синагогата. На единия тротоар бяха наредени павилиони със спуснати капаци, а на другия имаше множество магазини с тъмни витрини. Зад павилионите се издигаше триметров каменен зид, зад който стърчаха дървета. Припомни си показанията на картата и бързо разбра, че вляво от него започва старото гробище. Евреите били погребвани тук в продължение на 350 години. Липсата на достатъчно място принудила близките им да насипват пръст върху старите гробове, за да направят нови. Така се образували цели единайсет пласта свещена земя.

Але крачеше до него. Похитителите им бяха млади, с мрачни физиономии. Том познаваше това изражение, защото го беше виждал на много места по света — в Сараево, в Могадишу, на Западния бряг. Решителното изражение на младежи, отдадени на своята кауза. Разбира се, и те изпитваха страх като всички останали хора, но просто не му обръщаха внимание. Това обясняваше високата смъртност сред тях. Бяха твърди неопитни, за да мислят, преди да действат. Прекалено нетърпеливи, за да отговорят на очакванията към тях. Предполагаше, че именно двама такива младежи бяха съчинили фалшивите факти за репортажа, довел до професионалното му унищожение. Бен Сегев, млад и изпълнен с гняв израелец с дарбата да бъде много убедителен. Махмуд Азам, не по-малко гневен палестинец. Двама актьори, на които бяха възложили точно определени роли. Измислени роли. За разлика от тук.

Обискираха го веднага след като го изправиха на крака и му взеха всичко: бележката на Абирам, картата, ключа, паспорта и портмонето. Не беше сигурен дали са обискирали и Але, но раницата й липсваше. Свърнаха по първата пресечка.

Появи се третият младеж от катедралата, който беше изчезнал с вещите му, отнети при обиска. Прошепна нещо на двамата си колеги, които мълчаливо кимнаха. Спряха пред някаква къща. Отключиха входната врата и им направиха знак да влязат. Стаите бяха тъмни, но Том забеляза някакви мебели. Въздухът миришеше на мухъл. Отвори се една врата, за която имаше осветени стълби, водещи надолу. Единият от въоръжените мъже им направи знак да тръгнат.

— Не! — отсече Але. — Няма да слизам долу!

Отблясъците на светлината бяха достатъчно, за да се забележи неодобрението на похитителите. Младежът с пистолета направи крачка напред.

— Вие се появихте тук и осквернихте нашата синагога — мрачно каза той. — Нарушихте нашите закони, а сега искате да спорите. Предизвиквате ли ни?

— Повикайте полицията — опипа почвата Том.

— На тях изобщо не им пука какво се случва тук — изсмя се младежът.

— Кои са „те“?

— Полицията, кметът, градският съвет.

Том знаеше, че антисемитизмът отново надига глава в Европа. Разбира се, благодарение на интернет, който му позволяваше да преглежда вестниците от цял свят. Веднага си спомни, че беше попадал на много материали, свързани с религиозния фанатизъм.

— А какво правите с нарушителите? — пожела да узнае той.

— Последния го пребихме от бой.

Але долови заплахата и осъзна, че ситуацията става опасна. Бяха сами, без никаква помощ. Бяха й отнели раницата, в която бяха паспортът и джиесемът на Закария. Пистолетът на баща й бе останал в колата.