Стив Берри - Наследството на тамплиерите

Сенешалът погали студената и лепкава ръка на стареца.

— Чувате ли ме, учителю? — попита той на френски.

Уморените очи се отвориха.

— Не съм си отишъл още. Но ще е скоро.

И други бяха правили подобни изказвания в последния си час и сенешалът се запита дали наистина тялото просто се изтощава, губи енергията да накара дробовете да дишат и сърцето да тупти и накрая смъртта завладява кътчетата, където някога е процъфтявал животът. Стисна ръката по-силно.

— Ще ми липсвате.

На тънките устни заигра усмивка.

— Ти ми служи добре, както и очаквах. Именно затова избрах теб.

— Предстоят много конфликти.

— Готов си. Погрижил съм се.

Сенешалът бе втори по ранг след магистъра. Беше се издигнал бързо в йерархията, прекалено бързо според някои, и само неоспоримият авторитет на магистъра бе успявал да потуши недоволството. Но скоро смъртта щеше да прибере закрилника му и той се опасяваше, че ще последва открит бунт.

— Няма гаранция, че аз ще бъда вашият приемник.

— Подценяваш се.

— Уважавам силата на противниците ни.

Обгърна ги тишина, а чучулигите и косовете зад прозореца се възползваха от нея, за да оповестят присъствието си. Сенешалът се взря в учителя си. Старецът бе облечен с небесносиня роба, осеяна със златни звезди. Въпреки че приближаващата смърт бе изострила чертите на лицето му, в слабото му тяло още имаше жизненост. Сивата брада висеше дълга и неподдържана, ръцете и краката бяха сковани от артрит, но очите блестяха все така силно. Знаеше, че двайсет и осемте години водачество бяха научили този стар воин на много неща. Вероятно най-важният урок бе да съумява да излъчва дори пред лицето на смъртта неизменна изтънченост. Лекарят бе потвърдил диагнозата рак преди месеци. Както повеляваше уставът, болестта бе оставена да следва хода си, а естествените последици от божиите действия се приемаха безропотно. Векове наред хиляди братя бяха понасяли подобен край и бе немислимо магистърът да наруши традицията.

— Жалко, че не мога да усетя мириса на водните пръски — прошепна старецът.

Сенешалът погледна към прозореца, направен още през XVI век. Крилата му бяха широко разтворени, позволявайки на сладостния аромат на мокър камък и сочна зеленина да се просмуква в ноздрите му. В далечината водата бучеше.

— Стаята ви е най-подходящото място.

— Една от причините да искам да стана магистър.

Сенешалът се усмихна, защото знаеше, че старецът се шегува. Чел бе Хрониките и беше наясно, че менторът му се бе възкачил на този пост благодарение на умението си да се възползва от всяка приумица на съдбата с адаптивността на гений. Управлението му се характеризираше с мир и спокойствие, но това скоро щеше да се промени.

— Трябва да се моля за душата ви — каза сенешалът.

— Това може да почака. По-добре се приготви.

— За какво?

— За конклава. Събери гласове в своя полза. Подготви се. Не давай възможност на враговете ти да се обединят. Припомни си всичко, на което съм те учил. — Гласът пресекваше от немощ, но дълбоко в тембъра се долавяше твърдост.

— Не съм убеден, че искам да бъда магистър.

— Искаш.

Приятелят му го познаваше добре. Скромността налагаше да откаже мантията, но всъщност повече от всичко на света искаше да бъде следващият магистър.

Усети как ръката в неговата потръпна. Възрастният човек пое няколко глътки въздух, за да се успокои.

— Подготвил съм посланието. Там е, на писалището.

Знаеше, че дълг на следващия магистър е да изчете внимателно този завет.

— Дългът трябва да се изпълни — каза учителят. — Както е било от самото Начало.

Сенешалът не желаеше да слуша за дълг. Вълнуваха го по-скоро емоциите. Огледа стаята, която съдържаше само леглото, молитвен стол, обърнат към дървено разпятие, три стола с по една стара тъкана възглавница, писалище и две древни мраморни статуи в нишите на стената. В миналото тази стая щеше да е пълна с испанска кожа, холандски порцелан, английски мебели. Но желанието за показност отдавна бе изкоренено от ордена.

Възрастният човек задиша тежко.

След няколко минути си пое с мъка въздух, премигна няколко пъти и после каза:

— Не още, приятелю. Но съвсем скоро.

Роскилде, 18:15 ч.

Малоун изчака започването на търга и едва тогава се промъкна в залата. Наясно бе с организацията и знаеше, че наддаването няма да започне преди шест и двайсет, тъй като имаше предварителни процедури по регистриране на купувачите и потвърждаване на споразуменията с продавачите, преди парите да започнат да сменят собствениците си. Роскилде беше древен град, сгушен до тесен фиорд. Основан от викингите, той бе служил като столица на Дания чак до XV век и все още излъчваше царствено достолепие. Търгът се провеждаше в центъра на града, близо до Домкирке, в сграда на улицата, където някога бяха властвали обущарите. В Дания продажбата на книги бе истинско изкуство. Цялата нация притежаваше дълбоко вкоренено уважение към писменото слово — нещо, на което Малоун, като истински библиофил, бе започнал да се възхищава. Някога книгите бяха просто хоби, нещо, което да го разсейва от напрежението на опасната му професия, но днес бяха целият му живот.