Стив Берри - Наследството на тамплиерите

— Имаш ли идея защо?

— Нямам представа — поклати глава Грегос.

Малоун направи знак към страничната врата.

— Жената, с която току-що разговаря. Накъде тръгна?

— Интересува ли те?

— Не и по този начин. Но ме интересува.

Малоун бе станал любимец на аукционната къща, когато преди няколко месеца им бе помогнал да открият един своенравен продавач, предложил три екземпляра на „Джейн Еър“ от около 1847 г., които се оказаха крадени. Когато полицията иззе книгите от новия купувач, къщата се бе принудила да върне парите до последната крона, но продавачът вече бе осребрил своя чек.

За да им помогне, Малоун бе открил мъжа в Англия и бе възстановил парите. В резултат си бе осигурил неколцина благодарни приятели в новата си родина.

— Питаше къде се намира Домкирке. Интересуваше се от параклиса на Кристиян Четвърти.

— Каза ли защо?

— Само че щяла да се разходи дотам — отвърна Грегос.

Малоун протегна ръка и стисна дланта на Грегос. В нея остана сгъната банкнота от хиляда крони. Отбеляза, че Грегос оцени жеста и небрежно пъхна парите в джоба си. Аукционната къща не гледаше с добро око на безплатните услуги.

— А, и още нещо. Кой предложи най-високата цена по телефона за онази книга?

— Както много добре знаеш, Котън, подобна информация е строго поверителна.

— Както ти много добре знаеш, мразя правилата. Познавам ли го?

— Притежава сградата, в която си под наем в Копенхаген.

Почти се усмихна. Хенрик Торвалдсен. Трябваше да се досети.

Търгът продължаваше. Докато купувачите се настаняваха отново по местата си, той се отправи към входа и забеляза, че Петер Хансен също сяда. Излезе в хладната датска вечер и макар да бе почти осем вечерта, лятното небе все още бе осветено от алените лъчи на бавно залязващото слънце. На няколко пресечки се издигаше червената тухлена фасада на Домкирке, където от XIII век насам погребваха датските крале.

Какво ли правеше Стефани там?

Тъкмо се канеше да тръгне, когато към него се приближиха двама мъже.

Единият притисна нещо твърдо в гърба му.

— Мирно и кротко, мистър Малоун, или ще ви застрелям веднага — прошепна глас в ухото му.

Той се озърна наляво и надясно.

Мъжете, които бяха разговаряли със Стефани в залата, го бяха обградили от двете страни. Гледаха го със същия напрегнат поглед, който бе видял в очите на човека с червеното яке преди няколко часа.

Стефани влезе в Домкирке. Водещият търга я бе уверил, че лесно ще намери сградата, и се беше оказал прав. Чудовищната тухлена сграда бе твърде голяма за градчето. В грандиозната постройка имаше безброй параклиси и галерии, над които се извисяваше сводест таван и прозорци с витражи, които придаваха на древните стени божествена атмосфера. Личеше си, че катедралата вече не е католическа. Ако не грешеше, вътрешността беше лутеранска, а архитектурният стил притежаваше отчетливо френско излъчване. Стефани беше вбесена, че изпусна книгата. Смяташе, че ще се продаде за не повече от триста крони, което беше около петдесетина долара. Но анонимен купувач бе платил над осем хиляди долара за някакво безобидно описание на Южна Франция отпреди стотина години. Което потвърждаваше, че някой бе наясно със задачата й.

Може би човекът, който я чакаше? Двамата мъже, които се бяха приближили към нея след наддаването, й бяха казали, че всичко ще се изясни, ако се разходи до катедралата и открие параклиса на Кристиян IV. Идеята за тази разходка й се стори глупава, но нима имаше избор? Разполагаше с твърде кратко време, в което да свърши много неща.

Спазвайки указанията, които й бяха дали, тя заобиколи преддверието. Пред главния олтар се провеждаше служба. Около петдесетина души бяха коленичили между скамейките. Музиката от органа отекваше във вътрешността на катедралата с металически вибрации. Откри параклиса на Кристиян IV и пристъпи в него през натруфена желязна решетка.

Чакаше я нисичък мъж с рядка сива коса, сплескана върху главата му като шапка. Имаше неправилни черти и гладко избръснато лице и носеше светли памучни панталони и риза с разкопчана яка. Едрият му гръден кош бе стегнат в кожено яке, а когато се приближи към него, моментално определи погледа в тъмните му очи като студен и подозрителен. Вероятно бе усетил опасенията й, защото изражението му леко омекна и той й се усмихна обезоръжаващо.

— Мисис Нел, толкова се радвам да ви видя.

— Откъде знаете коя съм?

— Добре запознат съм с работата на съпруга ви. Той беше голям учен и се занимаваше с редица въпроси, които ме интересуват.