Стив Берри - Наследството на тамплиерите

Вече нямаше място за преструвки.

— За кого работите?

— За себе си.

— Съмнявам се.

— Защо ще се съмнявате?

— Поради дългогодишния ми опит.

Той отново се усмихна, което я подразни.

— Дневникът, моля.

— Не е у мен. След днешния случай прецених, че се нуждае от сигурно съхранение.

— У Петер Хансен ли е?

Тя не отговори.

— Ясно. Предполагам, че нищо няма да ми кажете.

— Мисля, че разговорът приключи. — Тя се обърна към отворената врата и излезе бързо. Отдясно, откъм главната порта, забеляза още двама късо подстригани мъже — не онези от търга, — но вече бе наясно кой ги командва.

Хвърли поглед назад към мъжа, чието име не беше Бернар.

— Като помощника ми на върха на Кръглата кула днес и вие няма как да се измъкнете.

— Върви на майната си.

Тя се извъртя наляво и хлътна в дълбините на катедралата.

Малоун прецени положението. Намираше се на публично място в съседство с шумна улица. От залата влизаха и излизаха хора, а други чакаха служителите да докарат автомобилите им от близкия паркинг. Очевидно наблюдението му над Стефани не бе останало незабелязано. Вътрешно се проклинаше, че не бе внимавал повече.

Все пак реши, че въпреки отправените заплахи двамата мъже до него не биха рискували да привлекат вниманието върху себе си. Само искаха да го забавят, а не да го елиминират. Може би задачата им бе да осигурят достатъчно време, така че онова, което се случваше в катедралата със Стефани, да се развие по план.

Което означаваше, че трябва да действа.

Гледаше как от залата излизат нови и нови редовни клиенти. Един от тях, длъгнест датчанин, притежаваше книжарница на „Стрьогет“, близо до магазина на Петер Хансен. Видя, че пиколото докара автомобила му.

— Вагн — провикна се Малоун и направи крачка напред, отдалечавайки се от оръжието, опряно в гърба му.

Приятелят му чу името си и се обърна.

— Котън, как си? — отговори той на датски.

Малоун небрежно тръгна към колата, а когато погледна назад, късо подстриганият мъж припряно прибираше пистолета под сакото си. Бе го сварил неподготвен, което потвърждаваше предположението му. Тези момчета бяха аматьори. Готов беше да се обзаложи, че дори не говореха датски.

— Мога ли да те помоля да ме върнеш в Копенхаген? — попита той.

— Разбира се. Имаме място. Качвай се.

Малоун протегна ръка към задната врата.

— Оценявам жеста ти. Човекът, с когото щях да пътувам обратно, иска да поостане, а аз трябва да се прибирам.

Малоун затръшна вратата, помаха от прозореца и с удоволствие отбеляза обърканото изражение на лицата на двамата мъже, когато колата потегли.

— Нищо ли не ти хареса днес? — попита Вагн.

Той хвърли поглед към шофьора.

— Нищичко.

— И на мен също. Решихме да си ходим и да вечеряме рано.

Малоун погледна жената до себе си. Отпред до шофьора седеше друг мъж. Не познаваше никого, така че се представи. Колата бавно запълзя в лабиринта от тесни улички на Роскилде към магистралата за Копенхаген.

Зърна двете еднакви кули и медния покрив на катедралата.

— Вагн, бих искал да сляза тук. Май ще трябва да остана още малко.

— Сигурен ли си?

— Току-що се сетих, че трябва да свърша нещо.

Стефани се втурна в катедралата. Зад масивните колони, които се издигаха отдясно, литургията продължаваше. Ниските й токчета потракваха по плочите, но благодарение на гръмкия орган звукът бе доловим само за нея. Коридорът отпред заобикаляше главния олтар, а поредица от ниски стени и паметни плочи отделяше вътрешната галерия от мястото за хора.

Тя хвърли поглед назад и видя как онзи, който се бе нарекъл Бернар, уж небрежно върви напред, но другите двама не се виждаха никъде. Осъзна, че всеки момент ще излезе от другата страна на сградата. За първи път оцени пълния размер на рисковете, които поемаха агентите й. Никога не бе работила на терен — не влизаше в задълженията й, — но пък и не изпълняваше официална задача. Бе лична работа, а официалната й версия беше, че е на почивка. Никой не знаеше, че е в Дания. Никой, освен Котън Малоун. А предвид сегашното затруднено положение тази анонимност се превръщаше в проблем.

Заобиколи вътрешната галерия.

Преследвачът остана на прилично разстояние зад нея, знаейки, че тя няма къде да отиде. Мина покрай няколко каменни стъпала, които се спускаха към друг страничен параклис, и видя, че двамата мъже се появяват в задното преддверие, препречвайки пътя й за бягство. Зад нея Бернар продължаваше неумолимо да се приближава. От лявата й страна се намираше друга гробница, Параклис на Влъхвите.