Стив Берри - Наследството на тамплиерите

Забеляза Петер Хансен и Стефани в предната част на залата и остана в дъното й, зад една от каменните колони, които подпираха сводестия таван. Нямаше намерение да наддава, така че беше без значение, че от подиума нямаше да го виждат.

Книгите започнаха да сменят собствениците си, някои срещу значителни суми. Петер Хансен се оживи едва при следващото заглавие.

— „Надгробните паметници на Лангедок“ от Йожен Стюблен. Авторско право от 1887 година — обяви водещият търга. — Местна история, доста обичайна за онова време, отпечатана едва в неколкостотин копия. Част е от наследство, с което се сдобихме съвсем наскоро. Книгата е в много добро състояние, подвързана е с кожа, без видими петна, и съдържа няколко невероятни гравюри. Една от тях е отпечатана в каталога ни. Не спада към обичайните ни книги, но томчето наистина е прекрасно, така че решихме, че може да проявите интерес. Начална оферта, моля.

Веднага постъпиха три, и трите ниски, последната на четиристотин крони. Малоун пресметна наум. Шейсет долара. След това Хансен се намеси с осемстотин. Останалите потенциални купувачи се отказаха от наддаването, но един от служителите, обслужващ по телефона участници, които не бяха успели да дойдат на търга, заяви цена от хиляда крони. Хансен бе явно смутен от неочакваното предизвикателство, особено от някой, който се обаждаше отдалеч, и вдигна предложението си на хиляда и петдесет. Телефонният участник отговори с две хиляди. В битката се включи и трети наддаващ. Виковете продължиха, докато цената шеметно се покачи на девет хиляди крони. Останалите явно усещаха, че в тази книга има нещо по-особено. След още една минута интензивно наддаване Хансен отправи предложение за двайсет и четири хиляди крони. Повече от четири хиляди долара.

Малоун знаеше, че Стефани е държавен служител със заплата от около седемдесет-осемдесет хиляди долара годишно. Съпругът й бе починал преди години и й бе оставил някакви средства, но тя не беше богата и със сигурност не бе колекционер на книги. Той бе озадачен, че е готова да плати такава сума за някакъв неизвестен пътеводител. В книжарницата му носеха подобни книги с кашони, някои от XIX и началото на XX век, когато личните описания на далечни места са били на мода. Повечето използваха изключително изтъркан език и като цяло нямаха никаква стойност.

Тази обаче явно бе изключение.

— Петдесет хиляди крони — извика представителят на неизвестния участник.

Над два пъти повече от последната цена на Хансен.

Хората започнаха да се обръщат и Малоун пъргаво се скри зад колоната, когато Стефани се извърна и хвърли поглед към масата с телефона. Надникна иззад ръба на колоната и видя, че Стефани и Хансен разменят няколко реплики, после насочват вниманието си към подиума. Настъпи кратка тишина, докато Хансен обмисляше следващия си ход, но явно се съобразяваше със Стефани.

Тя поклати глава.

— Книгата се продава на участника по телефона за петдесет хиляди крони.

Водещият търга свали книгата от стойката и обяви петнайсетминутна пауза. Малоун знаеше, че организаторите възнамеряват да използват паузата, за да разгледат „Надгробните паметници на Лангедок“ и да разберат защо цената й бе надвишила осем хиляди долара. Знаеше, че търговците от Роскилде бяха проницателни и не бяха свикнали да им се изплъзват съкровища. Стефани и Хансен останаха на местата си, така че се наложи да продължи да прегръща колоната. В залата имаше няколко познати лица и Малоун се надяваше никой да не го извика по име. Повечето лениво се насочиха към отсрещния ъгъл, където се предлагаха закуски. Забеляза, че двама мъже се приближават към Стефани и се представят. И двамата бяха набити, с къси коси, облечени с памучни панталони и ризи под възшироки бежови сака. Когато единият се наведе да стисне ръката й, Малоун забеляза отчетливата издутина от пистолета, прилепнал до гръбнака му. След няколко реплики мъжете се отдалечиха. Разговорът изглеждаше приятелски, а когато Хансен се отправи към безплатната бира, Стефани приближи един от уредниците, размени няколко думи с него и излезе от залата през страничната врата.

Малоун се насочи към същия уредник, Грегос, слаб датчанин, когото познаваше добре.

— Котън, радвам се да те видя.

— Винаги съм нащрек за някоя добра сделка.

Грегос се усмихна.

— Тук рядко се случват такива.

— Май последната книга се оказа голяма изненада.

— Мислех, че може да докара петстотин крони. Но петдесет хиляди? Невероятно.