Стив Берри - Наследството на тамплиерите

— Не мърдайте — каза й Малоун на датски.

Огледа мъжа. Мъката още проблясваше в тъмните печални очи. Капчици пот лъщяха на яркото слънце. Нещо възпря Малоун да се приближи повече. Звукът от стъпки подсказваше, че полицията ще пристигне всеки миг.

— Защо не се успокоите? — попита той на английски.

Явно бе, че мъжът разбира, но ножът не помръдна. Погледът му се стрелкаше във всички посоки. Изглежда, се колебаеше какво да прави и Малоун се разтревожи още повече. Отчаяните хора винаги вършат безразсъдни неща.

— Хвърлете ножа. Полицията вече идва. Няма как да се измъкнете.

Мъжът отново изви очи към небето, а после погледна Малоун. В очите му се четеше нерешителност. Какво всъщност ставаше? Крадец на чанти, който хуква към върха на трийсетметрова кула без изход.

Стъпките под тях се чуваха все по-силно.

— Полицията идва.

Мъжът отстъпи към железните перила, но продължи да притиска възрастната жена. Малоун усети безусловния ултиматум, който налагаше някакво решение, затова отново поясни:

— Няма как да се измъкнете.

Мъжът стисна още по-здраво тялото на жената и олюлявайки се, отстъпи още. Опря гръб на високите до кръста външни перила, а зад него и жертвата му остана само въздух. Паниката внезапно изчезна от очите му и го обзе някакво странно спокойствие. Блъсна жената напред и Малоун я подхвана, преди да се свлече на земята. Мъжът с червеното яке изписа кръст във въздуха и стискайки чантата на Стефани, се извъртя над перилата, изкрещя една-единствена дума — „beauseant“ — и рязко замахна с ножа през гърлото си в същия момент, в който тялото му политна към улицата.

Жената започна да вие, а полицаите се появиха откъм портала. Малоун я пусна и се втурна към перилата. Мъжът с червеното яке лежеше проснат върху паважа трийсет метра по-долу.

Малоун се извърна и погледна към небето, погледът му се плъзна покрай знамето на върха на обсерваторията, датския национален флаг — бял кръст върху червен фон, — увиснал вяло в неподвижния въздух.

Какво ли бе гледал мъжът? И защо беше скочил?

Взря се отново надолу и видя Стефани, която си проправяше път с лакти сред нарастващата тълпа. Кожената й чанта лежеше на няколко метра от мъртвия и пред озадачения му поглед тя я дръпна от паважа и се стопи сред зяпачите. Проследи я с поглед как се провира сред множеството и се отдалечава по една от уличките, които тръгваха от Кръглата кула и потъваха в претъпкания „Стрьогет“, без нито веднъж да се обърне.

Малоун поклати глава, смаян от случилото се, и промърмори на себе си:

— Какво, по дяволите, става тук?

Стефани бе потресена. След двайсет и шест години работа за Министерството на правосъдието, последните петнайсет от които като ръководител на проекта „Магелан“, бе научила, че ако едно животно има четири крака, хобот и обича фъстъци, значи е слон. Няма нужда да му се окачва табела. Това означаваше, че мъжът с червеното яке не беше крадец на чанти, а нещо съвсем друго и че някой бе наясно с намеренията й.

Видяла бе как крадецът скача от кулата — първия й непосредствен контакт със смъртта. Години наред бе чувала агентите си да коментират подобни случки, но между прочитането на доклад и реалната смърт имаше огромна разлика. Тялото бе ударило паважа с ужасяващ глух звук. Сам ли бе скочил? Или Малоун го бе принудил? Дали бе имало борба? Беше ли казал нещо, преди да скочи?

Бе пристигнала в Дания с една-единствена цел и бе решила, докато е тук, да се срещне с Малоун. Преди години той бе един от първите й дванайсет избраници за проекта „Магелан“. Познаваше баща му, наблюдавала бе как синът методично се издига и се бе зарадвала, когато прие предложението й да се прехвърли от Военноморската прокуратура към Министерството на правосъдието. Впоследствие се превърна в най-добрия й агент и тя бе разочарована, когато миналата година реши да се оттегли.

Оттогава не го беше виждала, макар на няколко пъти да бяха разговаряли по телефона. Когато бе хукнал след крадеца, бе забелязала, че високата му фигура все още е стегната, а косата му, гъста и вълниста, бе запазила червеникавокафявия оттенък, който помнеше. Почти като старите камъни на сградите около нея. През десетината години, в които бе работил за нея, винаги се бе държал прямо и бе вземал самостоятелни решения, което всъщност го правеше добър детектив, на когото можеше да има доверие. Той обаче беше и състрадателен. Всъщност бе много повече от неин служител.