Стив Берри - Наследството на тамплиерите

Махнаха прангите.

Имбер подаде три пирона на друг пазач.

— Дясната ръка към горната част — нареди той. — Както решихме.

Опънаха ръката му над тавата. Пазачът се приближи към него и Дьо Моле зърна чука.

Изведнъж осъзна какво смятаха да направят.

Мили боже!

Усети как сграбчват здраво китката му, как върхът на пирона се впива в потната му плът. Видя как чукът полита назад и чу удара на желязо в желязо.

Пиронът прониза китката му и той изкрещя.

— Виждат ли се вени? — Имбер се обърна към пазача.

— Далеч е от тях.

— Чудесно. Не бива да умре от загуба на кръв.

Като млад рицар Дьо Моле бе участвал в битката при Акр в Светите земи, с която орденът му бе дал последен отпор. Помнеше болката от острието на меч в плътта си. Дълбока. Силна. Безкрайна. Но тази от пирон в китката бе многократно по-ужасна.

Издърпаха лявата му ръка под ъгъл и забиха нов пирон в плътта. Той прехапа език в опит да сдържи виковете, но агонията стегна челюстта му твърде силно. Устата му се изпълни с кръв и той мъчително преглътна.

Имбер ритна столчето и цялата тежест на високото метър и осемдесет тяло на Дьо Моле увисна върху костите на китките му и най-вече на дясната, тъй като ъгълът, под който бе извита лявата му ръка, натоварваше дясната почти до счупване. Нещо изщрака в рамото му и мозъкът му завибрира от болка.

Един от пазачите дръпна дясното му стъпало и заразглежда плътта. Явно Имбер внимателно бе избрал мястото, където да забият пироните, за да не засегнат вените. Поставиха лявото стъпало зад дясното и двете заедно бяха заковани за вратата с един-единствен пирон.

Дьо Моле вече не можеше дори да крещи.

Имбер разгледа творението си.

— Почти няма кръв. Добре свършено. — Отстъпи. — Както е търпял нашият Бог и Спасител, така ще търпиш и ти. С една малка разлика.

Сега Дьо Моле разбра защо бяха избрали врата. Имбер бавно я разтвори, след което я затръшна с все сила.

Тялото на Дьо Моле залитна първо в едната, после в другата посока, като се олюляваше на изкълчените стави на раменете и се усукваше върху пироните. Не знаеше, че е възможно да съществува такава агония.

— И тук както при дибата — заговори Имбер — болката приижда на степени. И тук има елемент на контрол. Мога да те оставя просто да висиш. Мога да те люлея. Или да повтарям това, което току-що изпита, което е най-ужасното.

Светът ту изчезваше, ту изникваше, мержелеейки се в съзнанието му, и той едва дишаше. Всичките му мускули се свиваха в мъчителни спазми. Сърцето му лудо биеше. Пот бликаше от кожата му, сякаш изгаряше от треска.

— Сега надсмиваш ли се над Инквизицията? — попита Имбер.

Искаше му се да каже на Имбер колко ненавижда Църквата за действията й. Един слабоволев папа, контролиран от разорен френски монарх, някак бе съумял да събори най-великата религиозна организация, позната на човечеството. Петнайсет хиляди членове, пръснати из цяла Европа. Девет хиляди имения. Съюз от братя, който някога бе контролирал Светите земи и бе съществувал двеста години. Бедните братя рицари на Христа и на Храма на Соломон бяха въплъщение на всичко добро. Но успехът бе пробудил завист, а той като магистър трябваше да прецени по-точно политическите бури, които бушуваха около него. Не биваше да бъде толкова непреклонен, а по-гъвкав и не толкова прям. Слава богу, че бе предусетил част от събитията и бе взел мерки. Филип IV никога нямаше да види и унция от тамплиерското злато и сребро.

И нямаше да види най-безценното съкровище на света.

С последни сили Дьо Моле вдигна глава. Имбер явно реши, че се кани да проговори, защото се приближи към него.

— Да гориш в ада дано — прошепна магистърът. — Проклети да сте и ти, и всички, които подкрепят сатанинската ти кауза.

Главата му падна върху гърдите. Чу как Имбер изкрещя отново да затръшнат вратата, но болката бе така всепоглъщаща и проникваше в мозъка от толкова много различни посоки, че вече не усещаше почти нищо.

Смъкнаха тялото му от вратата. Не знаеше колко време е висял, но крайниците му не изпитаха облекчение, тъй като мускулите отдавна бяха безчувствени. Усети, че го влачат, а после, че отново е в килията си. Мъчителите го пуснаха върху дюшека и докато тялото му се отпускаше в меките гънки, ноздрите му се изпълниха с познатата воня. Положиха главата му върху възглавница, с опънати от двете страни ръце.

— Научих — тихо заговори Имбер, — че когато орденът приема нов брат, увиват раменете му с ленен саван. За да символизира смъртта и възкръсването за нов живот като тамплиер. Ти също ще имаш тази чест. Постлал съм под теб савана от раклата в параклиса. — Имбер протегна ръка и подгъна савана върху стъпалата на Дьо Моле и по дължината на цялото му влажно тяло. Сега очите му бяха закрити от плата. — Научих, че орденът го ползвал в Светите земи, върнал го тук и увивал в него всеки новопосветен в Париж. Сега вече си прероден — присмя се Имбер. — Лежи и мисли за греховете си. Аз ще се върна.