Шила Бьорлинд - Прилив

Как.

И най-вече кога.

- Точно преди да чуеш гласовете?

- Да. Беше сред водораслите до няколко стъпки в пясъка. Проследих ги с очи и тогава ги видях... хората... и ги чух. После се скрих.

- Леле, каква памет!

- Е, беше паметна нощ. Иначе не бих си спомнил толкова ясно как намерих диадемата.

- Може ли да я задържа?

Оливия вдигна найлоновия плик и погледна към Гардман.

- Разбира се. Между другото, Аксел Нордеман ти изпраща поздрави. Тази сутрин ме докара с лодката си до Стрьомстад.

- Благодаря.

Гардман си погледна часовника.

- Уф! Трябва да тръгвам.

„Вече?“ - помисли си Оливия. Той се изправи и я погледна.

- Лекцията започва след половин час. Радвам се, че се запознахме! Обади ми се, ако съм успял да помогна.

- Непременно!

Гардман кимна и се отдалечи. Оливия го проследи с поглед. Защо не му предложих да изпием по бира, преди да си замине вкъщи, помисли си.

Лени би го поканила.

Младият полицейски инспектор Яне Клинга разбра - с известно затруднение - къде живее Стилтон. В каравана в гората Ингентинг. Не знаеше точното място. Затова се пощура сред собствениците на кучета и поклонниците на ранното слънце, преди да я открие. Почука на вратата. Стилтон погледна през прозореца, изчезна и отвори. Клинга му кимна.

- Безпокоя ли те?

- Какво искаш?

- Мисля, че има нещо в това, което ни каза вчера. За децата бойци.

- И Рюне Форш ли мисли така?

- Не.

- Влез.

Клинга влезе и се огледа.

И преди ли живееше тук? - попита.

- Кога?

- Когато Вера Ларшон е била тук.

- Не.

Стилтон не възнамеряваше да откровеничи. Беше нащрек. Не знаеше дали Форш не е скроил план да му създаде неприятности. Не знаеше нищо за Яне Клинга.

- Знае ли Форш, че си тук?

- Не. Може ли да си остане между нас?

Стилтон погледна младия полицай. Добро момче, случило на лош шеф? Махна към едното легло. Клинга седна.

- Защо дойде?

- Защото мисля, че си на прав път. Свалихме филмите от „Трашкик“ и снощи ги изгледах. Видях татуировката на единия нападател. ДБ в кръг. Точно както каза.

Стилтон не продума.

- После потърсих информация за боя в клетка. Намерих главно за Англия, но пишеше, че най-често децата се бият в присъствието на родителите.

- Нямаше и помен от родители, когато ги видях.

- В Орща?

- Да.

- Бях там тази сутрин, в подземието, беше празно.

- Уплашили са се, когато се появих, и са изнесли всичко.

- Вероятно. Имаше следи - парчета тиксо, отвертки, счупена червена крушка и много опаковки от чипс. Но няма начин да ги свържем с боя в клетка.

- Да.

- Но възложих на няколко души да наблюдават мястото.

- Зад гърба на Форш?

- Казах, че са те пребили там и не е зле да го държим под око.

- И той се върза?

- Да. Май е разговарял с някого от Националния криминален отряд и иска да им покаже, че прави нещо.

Стилтон веднага се досети с кого е разговарял Форш. Не си губи времето, помисли си той.

- Свързах се също с младежката ни група. Не знаят нищо, но ще го имат предвид.

- Добре.

Стилтон вече не беше толкова предпазлив. Вярваше на Яне Клинга. Във всеки случай достатъчно, за да извади карта на Стокхолм и да я разгърне между тях.

- Виждаш ли кръстчетата?

- Да.

- Това са местата, където са извършени побоите и убийството. Проверих дали има географска връзка.

- Има ли?

- Не открих такава за местопрестъпленията, но три от жертвите, включително Вера Ларшон, са продавали списания пред „Сьодерхаларна“, преди да ги нападнат. Ето го кръстчето.

Не спомена, че онази вечер той продаваше списания там, а не Вера. Всъщност тя дойде по-късно и тръгнаха заедно.

- Каква е теорията ти? - попита Клинга.

- Не е теория, а хипотеза. Нападателите вероятно подбират жертвите си пред „Сьодерхаларна“ и после ги проследяват.

- А другите двама? Имаме общо пет жертви. И те ли са били там?

- С единия не успях да се свържа. Вторият не е бил там, а пред търговския център на Гьотгатан.

- Не е далеч от Медбоярплацен.

- Да. Освен това е минал край „Сьодерхаларна“, преди да отиде на Гьотгатан.

- Значи трябва да държим под око и „Сьодерхаларна“?

- Вероятно. Решението не зависи от мен.

Да, помисли си Клинга. Зависи от мен или Форш. Неволно му се прииска Форш да прилича повече на Стилтон.

Да е по-деен.

Клинга се изправи.

- Ако откриеш нещо друго, може ли да ми се обадиш лично? Мисля да действам тихомълком.

Беше кристално ясно кой не бива да чува.

- Ето визитната ми картичка, ако решиш да се свържеш с мен - каза Клинга.