Шила Бьорлинд - Прилив

Оливия огледа стаята, където седеше. Много красива стая. Бели стени, оскъдно мебелирана; красиви гравюри върху едната стена, тънко извезано платно върху втората; без телевизор, леко протъркан дървен под. Запита се дали Абас не е педант.

Беше - в някои отношения.

Колкото до другите - малцина знаеха за тях.

Оливия погледна към него. Той стоеше до ниска етажерка, пълна с гънки книги. Белият му пуловер с къси ръкави се спускаше удобно над добре ушити сиви панталони. Къде ли го държи, почуди се Оливия. Ножа? С който не се разделя според Стилтон. Никога. Очите й обходиха тялото му от главата до петите. Носеше леки дрехи. Да не би да го е оставил някъде?

- Любопитни очи имаш.

Абас се обърна към нея с чаша в ръка. Оливия се сконфузи. Не искаше той да изтълкува погрешно погледа й.

- Стилтон каза, че винаги носиш нож.

Реакцията на Абас беше минимална, но очевидна. И отрицателна. Защо Стилтон бе казал на Оливия за ножа му? Ненужно. Ножът беше част от скритото лице на Абас. Не го излагаше на показ. Не беше редно това младо момиче да има достъп до подобна информация.

- Понякога Стилтон говори много.

- Но вярно ли е? Носиш ли го в момента?

- Не. Захар?

- Малко. Благодаря.

Абас пак се обърна. Оливия се облегна назад в ниския фотьойл и в същия момент нещо удари дървената рамка до нея - дълъг, тънък черен нож трептеше на няколко сантиметра от рамото й. Тя се отдръпна настрани и се втренчи в Абас, който вървеше към нея с чаша в ръка.

- Не е нож, а „Блек Съркъс“, 250 грама. Ще поговорим ли за убийството на Нордкостер?

- Разбира се.

Оливия взе чашата и започна да говори. Доста бързо и с леко напрегнат глас. Ножът си стоеше забит във фотьойла. В дъното на ума й се въртеше въпрос - къде, по дяволите, беше скрил ножа.

Уве Гардман седеше в кухнята на стария семеен дом на Нордкостер. Погледна през прозореца. Малко по-рано му се бе обадила полицайка от Стокхолм. Разказа й какво знае за Венд и Мал Паис. После изяде купа равиоли. Не точно кулинарно приключение, но свърши работа и засити глада му. Утре щеше да напазарува нормална храна.

Беше се отбил набързо в двустайния си апартамент в Гьотеборг, после отиде в Стрьомстад да посети баща си в старческия дом и накрая пристигна в Нордкостер.

„У дома“, защото тук беше родното му място.

Чисто и просто.

Майка му и баща му вече не живееха в къщата и мястото навяваше тъга. И изглеждаше твърде тихо. Майка му Астрид бе починала преди три години, а Бенгт наскоро бе получил удар. Сега дясната страна на тялото му беше почти парализирана. Неприятен недъг за стар ловец на омари, предизвиквал цял живот морето с удивителната си издръжливост.

Уве въздъхна. Стана от масата, остави купата в мивката и се замисли за Коста Рика. Фантастично пътешествие - обогатяващо и Странно.

И стана още по-странно, когато се прибра у дома и се обади на Оливия Рьонинг. Бяха убили Дан Нилсон. Изчезнал бизнесмен, чието истинско име всъщност било Нилс Венд. И той бе заминал за Нордкостер веднага след срещата им в Мал Паис. А после го бяха убили. Какво беше правил на острова? Неприятно. Зловещо. Дали е свързано с това, което му разказах за жената на брега, почуди се Уве.

Отиде до входната врага и пусна резето. Обикновено не заключваше. Не беше нужно тук, на Нордкостер. Все пак го направи. После се качи в детската си стая.

Застана на прага и я обходи с очи. Почти не беше докосвана, откакто се бе преместил в Гьотеборг да учи в университета. Старите тапети с раковини, изцяло в съответствие с желанието на малкия Уве, бяха подминали срока си на годност преди доста години и се нуждаеха от пласт боя.

Той клекна. Балатумът на пода бе изпълнил предназначението си. Отдолу сигурно имаше паркет. Можеше да го боядиса или да го изцикли и намаже с лак. Опита се да повдигне ъгъла на балатума, за да види какво има под него, но не успя. С длето може би? Отиде до големия шкаф за инструменти в коридора - гордостта на баща му. Всичко вътре бе подредено и окачено в съвършен порядък.

Уве се усмихна, отвори шкафа и тогава я видя. Кутията, която бе изработил в часа по дърводелство в училище, пълна с находки, намерени на брега. Чудно как бе оцеляла. И то точно тук? В любимия шкаф за инструменти на баща му. Уве извади кашона с дрелката и внимателно измъкна старата си кутия.

Занесе я в спалнята и я отвори върху леглото. Всичко беше вътре, както си го спомняше - птичият череп, който с майка му бяха намерили край заливите, черупки от яйца. Красиви камъчета, клонки и стъкълца, изгладени от морето. Някои по-странни неща, донесени от вълните. Половин кокосов орех например, черупки от миди - ветрилообразни, сърцевидни, спирални. Събираха ги през лятото с Ирис, когато бяха деветгодишни и влюбени. И диадемата, която беше намерил по-късно през лятото. Диадемата на Ирис. Откри я заплетена сред водораслите на брега и смяташе да й я върне, но тя си замина у дома, а на другото лято той бе забравил за диадемата.