Шила Бьорлинд - Прилив

Умствено и физически.

Известно време се опитваше да възприема съществуването си като форма на свобода. Освобождение от социалните задължения, от отговорностите, от всичко.

Свободен човек!

Мнозина бездомни живеят в подобна самозаблуда. Не след дълго той я зачеркна. Не беше свободен човек и го съзнаваше.

Все пак обаче беше човек.

Развалина в каравана, биха си казали мнозина. При това основателно. Но развалина, разбрала, че стигналите до дъното поне имат стабилна почва под краката си. Нещо, с което малцина могат да се похвалят. Малцина от по-издигнатите.

Стилтон се изправи. Така ли щеше да бъде и в караваната на Вера? И тук ли щеше да тъне в мрачни размисли? Напусна дървената барака, за да се избави от тях. Бръкна в раницата си и извади шишенце с хапчета. Остави го върху масата.

Пътят към бягството.

Още в началото на пътешествието си по склона бе разбрал как да разрешава определени проблеми. Бягаш от тях. Пълниш чаша с вода, вземаш два стезолида и ето ти доза бягство.

Не е толкова трудно.

- Като Мошеника Бен си.

- Като кого?

Стилтон си спомни онзи разговор. Седеше с един стар рецидивист на площад „Мусебаке“, чувстваше се доста зле и накрая извади шишенцето с хапчетата, а мъжът до него го погледна и поклати глава.

- Като Мошеника Бен си.

- Като кого?

- Той винаги бягаше, щом положението се затегне. Глътваше нещо бяло и се просваше на пода. Или се напиваше до смърт. Но каква полза? След трийсет години умря на същия под и го откриха цяла седмица по-късно. Това е положението. Бягаш, но ако избягаш много надалеч, никой няма да те намери, докато вонята не се процеди през вратата. Има ли смисъл?

Стилтон не продума. Защо да отговаря на такъв въпрос? А и не знаеше отговора. Пропаднеш ли, значи си пропаднал и бягаш, за да оцелееш.

Стилтон придърпа по-близо шишенцето с хапчетата.

Какво го интересува Мошеника Бен?

Малкият Аке не беше на тренировка по футбол, както си мислеше Увете. Нищо подобно.

Освен това беше далеч от дома.

Няколко по-големи момчета го бяха довели тук и сега той седеше присвит до каменна стена. Очите му бяха приковани върху случващото се до него. Беше с тях за втори път. В гигантско подземие, предвидено отначало за канализационна шахта някъде в Орща.

Дълбоко, дълбоко под земята.

Отпред бяха включили цветни прожектори. Лампите хвърляха върху камъните сини, зелени и червени сенки. Аке чуваше ясно звуците. Не бяха приятни. Той инстинктивно вдигна длани, но бързо ги свали. Знаеше, че не бива да си запушва ушите.

Аке се страхуваше.

Извади запалка и щракна няколко пъти.

Скоро щеше да дойде неговият ред.

Замисли се за парите. Минеше ли добре, щяха да му дадат пари. Бяха обещали. Не минеше ли добре, нямаше да получи нищо. Той искаше да получи пари. Знаеше как са нещата вкъщи. Имаха пари само за най-най-необходимото. За нищо друго. Което той и майка му да направят заедно. Както приятелите му правеха с родителите си. Да отидат в големия увеселителен парк или нещо подобно. Никога нямаше пари за това.

Така казваше майка му.

Аке искаше да й даде парите. Вече бе измислил как ще й обясни. Намерил е лотариен билет и е спечелил сто крони.

Толкова щеше да получи, ако всичко мине добре тази вечер.

Щеше да даде парите на майка си.

Две стоманени отражения прорязаха очите му.

Двете фигури бяха приклекнали зад паркиран ван.

Минаваше дванайсет - средата на деня в центъра на квартал с малки къщи в Брома. По отсрещния тротоар току-що беше минал баща с бебешка количка. Слушалките на мобилния му телефон бяха пъхнати в ушите и разговорът бе служебен. Да си вземеш отпуск по бащинство е едно, да се откъснеш от работата - съвсем друго. За щастие днес можеш да съчетаеш и двете. Съсредоточен върху деловия проблем и по-малко - върху бебето в количката, той продължи по пътя си и изчезна.

Двете фигури се спогледаха.

Улицата бе опустяла отново.

Те се прокраднаха бързо през живия плет зад къщата. В градината имаше много ябълкови дървета и гъсти люлякови храсти, които ги скриваха добре. Влязоха тихо и пъргаво през кухненската врата и потънаха вътре.

Половин час по-късно пред малка жълта къща в Брома спря такси. Ева Карлсен слезе от него. Погледна към къщата си и си напомни, че е време да смени керемидите на покрива. И улуците. Сега това беше нейно задължение. Преди бе на съпруга й Андерш. Той се грижеше за тези неща. След развода всичко беше нейна грижа.