Шила Бьорлинд - Прилив

При доста различни обстоятелства.

Норката обаче намираше добро приложение на таланта си. Особено откакто се свърза с главен инспектор Том Стилтон, който веднага разбра как да оползотвори умението му да попива сведения и да доносничи безскрупулно.

- Не доноснича!

- Да, да...

- Като жалък доносник ли ме виждаш?

Стилтон още помнеше разговора. Норката се бе ядосал не на шега.

- Виждам те като информатор. А ти как се виждаш?

- Информатор звучи добре. Двама професионалисти, обменящи опит, е още по-добре.

- И каква е професията ти?

- Въжеиграч.

Тогава Стилтон осъзна, че Норката навярно е по-шлифован от другите му доносници и заслужава по-особено внимание.

Въжеиграч.

Час по-късно Стилтон носеше през гората Ингентинг кашон, какъвто използват професионалните разносвачи. Бе забравил срещата с Норката. Мръсната сива каравана поглъщаше цялото му внимание. Как ще се справи със срещата с нея. Беше решил да се премести там.

Засега.

Знаеше, че полицаите са приключили огледа, а общината иска да се отърве от нея. Убийството на Вера обаче бе позабавило бюрократите. И караваната си стоеше на мястото.

А докато беше тук, Стилтон щеше да живее в нея.

Ако нервите му издържат.

Не беше лесно. Разстрои се още при вида на леглото, където се бяха любили. Остави обаче кашона на пода и седна на леглото срещу него. Вътре поне беше сухо. Лампа, дюшеци, с нова газова бутилка и дребен ремонт котлоните щяха да проработят. Мравешките пътеки не го засягаха. Огледа се. Полицаите бяха отнесли повечето вещи на Вера. Включително картина с харпун, нарисувана от него. Тук, на тази маса, когато Вера поиска да й разкаже за детството си.

- Имаше харпун?

- Нещо такова.

Разказа й накратко за Рюдльога - група островчета във външния архипелаг на север от Стокхолм. Как е израснал при баба, която помни лова на тюлени и плячкосването на потънали кораби. Вера попиваше всяка дума.

- Изглежда хубаво детство. Нали?

- Да.

Повече не й трябваше да знае. Знаеха само Мете, Мортен Улсетер и бившата му съпруга. И никой друг.

Дори Абас ел Фаси.

Сега Рюне Форш сигурно седеше в някоя полицейска стая с неоново осветление, разглеждаше нарисуван харпун и се чудеше дали има връзка с убийството на Вера Ларшон. Стилтон се подсмихна. Форш беше идиот. Нямаше да открие убийците на Вера. Щеше да поглежда часовника, да си напише рапорта и да пъхне дебелите си пръсти в топка за боулинг.

Това беше неговата страст.

Стилтон се изтегна на леглото и пак се изправи.

Не беше толкова лесно да си присвои караваната. Тя все още беше тук, усещаше я. И я виждаше. По пода личаха следи от кръвта й. Той стана и блъсна с юмрук стената.

Погледна отново кървавите следи.

Никога не бе помислял за мъст. Като следовател винаги беше спазвал дистанция и от жертвата, и от извършителя. Случваше се да го развълнува начинът, по който престъплението засяга близките сродници. Обикновени хора с обикновен живот, внезапно поразени от мълния право в сърцата. Още помнеше как веднъж призори събуди самотна майка, за да й съобщи, че синът й се е признал за виновен в убийството на трима души.

- Моят син?

- Имате ли син на име Лаге Свенсон?

- Да. Какво казахте, че е направил?

И прочее подобни разговори. Известно време се задържаха в ума му.

Но желание да отмъсти? Никога.

Досега. С Вера. Това беше различно.

Седна пак на леглото и погледна към мръсния таван. Имаше петно от дъжда, падащ върху напукания плексигласов свод. Той бавно започна да допуска онова, което обичайно държеше навън.

Как беше стигнал дотук?

С мравешка пътека, избърсана локва кръв и тяло - неговото - на път да се превърне в развалина.

В каравана?

Знаеше какво го тласна насам преди шест години. Никога нямаше да го забрави. Последните думи на майка му. Но продължаваше да се изненадва колко бързо се случи. Колко бързо обърна гръб на всичко. Колко лесно беше, когато взе решение. Колко бързо се раздели със себе си. Целенасочено. Сбогува се с всичко, с което можеше да се сбогува, и дори с повече, и съзнателно започна да потъва. И забеляза колко лесно едното води до друго. Как нищо не е в състояние да му попречи да се откаже. Да изключи себе си. Да се отдръпне. Колко лесно е да се плъзнеш в живот, където не носиш никаква отговорност и просто вегетираш.

Във вакуум.

Беше размишлявал в него - в своя вакуум - неведнъж, изтръгнат от съществуването на всички други. Размишляваше за изконни начала като живота и смъртта, за смисъла на живота. Виждаше схематично нещата, опитваше се да намери цел, опора, която да скрепи живота му. Не намираше нищичко. Дори един пирон. Или карфица. Пропадането от нормалния, приемлив живот до ямата на презрените го бе оставило с празни ръце.