Шила Бьорлинд - Прилив

Йеле?

Как, да му се не види, беше стигнал от Йеспер до Йеле?

Според наставника й в колежа - един от най-добрите криминалисти в Швеция, с една от най-стремглаво развилите се кариери в историята на шведската полиция. Днес продаваше „Местоположение Стокхолм“. Бездомник. В окаяно състояние. Толкова окаяно, че й струваше огромно усилие да се убеди, че наистина е той.

Но наистина беше той.

Във вестникарските статии, които бе прочела в Националната библиотека, имаше много негови снимки. В къщата на семейство Гунар в Стрьомстад също бе видяла стара негова снимка. Остана впечатлена от будния му поглед и забеляза колко привлекателен изглежда.

Вече не.

Физическата разруха го бе лишила от всякаква индивидуалност. Дори очите му сякаш бяха умрели. Слабото му тяло неохотно крепеше абсурдна дългокоса глава.

Но беше Стилтон.

Отначало Оливия реагира инстинктивно мимолетно усещане, оформило образ, когато го подмина и спря зад стъклената врата. Том Стилтон? Невъзможно. После излезе отново и огледа лицето му.

Нос. Чело. Видим белег под единия ъгъл на устата.

Беше той.

И сега бе изчезнал.

Оливия се размърда на седалката. До нея лежеше тефтер с дълъг списък въпроси и размисли за случая край брега. Всичките записани и готови да получат отговор от мъжа, отговарял за разследването.

Том Стилтон.

Дрипав бездомник.

Бездомникът седеше до езерото Ярла. С раница на гърба. Сядаше понякога тук, недалеч от дървената си барака. Гъсти храсти, ромоляща вода под стар дървен мост, относителна тишина.

Придърпа клон към себе си, откъсна листата и го приведе надолу. Дръпна още по-надолу, и разбърка с него разкаляната вода.

Беше разтревожен.

Не защото го бяха познали, налагаше се да живее с това. Наистина се казваше Том Йеспер Стилтон и не възнамеряваше да променя името си. Причината бяха думите на момичето, застанало пред него с объркано лице.

Оливия Рьонинг.

Познаваше името. Много добре.

- Искам да говоря с теб. За случая край брега. На Нордкостер.

Има векове и вечности. И еони. Неизмерима протяжност. Това беше приблизителното разстояние, което делеше Стилтон от предишния му живот. Ала само едно изречение бе достатъчно да смали еона до размера на кърлеж, който започва алчното си проникване.

Случаят край брега.

Звучи толкова банално, помисли си той. Бряг и случай. Почти безобидно. Той никога не го наричаше така. Смяташе, че изразът омаловажава едно от най-отблъскващите убийства, които бе разследвал. Звучеше като вестникарско заглавие. Той винаги го наричаше убийството на Нордкостер. Конкретно. Както подобава на полицай.

Неразрешено убийство.

А защо е заинтригувало Оливия Рьонинг, не беше негов проблем. Тя принадлежеше на друг свят. Бе успяла обаче да пусне кърлеж в ума му. Бе отворила рана в сегашното му „аз“ и беше пуснала миналото. Това го тревожеше. Не искаше да се тревожи. Не и за миналото и определено не за това, което от осемнайсет години не му даваше мира.

Йеле извади клонката от водата.

Летният дъждец росеше върху демонстрантите, събрали се на тротоара срещу централния офис на „Магнусон Уърлд Майнинг“ на Свеавеген. Носеха плакати с различни лозунги: „Напуснете Конго!“; „Грабители!“; „Не експлоатирайте деца!“. Малка група полицаи стояха недалеч от тях.

Върху фасада близо до мемориала на Улоф Палме се бе облегнал възрастен мъж. Наблюдаваше демонстрантите. Прочете лозунгите и една от брошурите им.

„Магнусон Уърлд Майнинг“ унищожава незаменими природни хабитати. Човешката алчност оставя горилите без източници на храна. Убиват ги и ги продават като дивечово месо! Горилите са застрашен вид! Не позволявайте на „Магнусон Уърлд Майнинг“ да експлоатира безскрупулно природата!“

Памфлетът бе илюстриран с ужасяващи снимки на мъртви горили, завързани за колове като окървавени разпятия.

Мъжът вдигна поглед от брошурата. Очите му се насочиха бавно към фасадата на отсрещната сграда - към последния етаж, където се намираше главният офис. На собственика и изпълнителен директор Бертил Магнусон. Очите на мъжа спряха там. Знаеше, че Бертил е в стаята. Беше го видял да пристига с лъскав „Ягуар“ и да се вмъква тихомълком през входа.

Остарял си, Бертил, помисли си Нилс Венд. Пръстите му опипаха джоба, където бе прибрал касетата със записа.

В града изтичаха последните минути на работния ден. За Увете Андершон работното време тепърва започваше. Работното й място-тротоарът между Риксбанкен и Академията за изящни изкуства - всъщност бе оживено денонощно. Край бордюра вече пълзяха коли, чиито шофьори търсеха „продавачи на секс“, както пишеше в Закона за проституцията. За да се прави разлика с „купувачите на секс“. Сякаш става дума за търговия със сексуални продукти.