Шила Бьорлинд - Прилив

Нови батерии, нови клинове, нови чаршафи, нов живот, помисли си тя. Списъкът изглеждаше потискащо дълъг. И на първо място бяха футболните обувки на Аке. Щеше да ги получи веднага, щом можеха да си ги позволят. Беше му обещала. След като платят наема и всичко останало. А всичко останало включваше голям просрочен кредит и вноски за пластична операция. Преди няколко години бе уголемила гърдите си и за целта беше взела заем. Сега се налагаше да брои стотинките.

- Здрасти!

Аке остави спукания скейтборд и отиде право до хладилника да си сипе студена вода. Обичаше студена вода. Увете винаги слагаше двулитрова кана в хладилника, за да го чака, когато се прибере.

Живееха в двустаен апартамент. Две стаи, кухня и баня във висок блок. Аке учеше в общинското училище в центъра на квартала. Сега беше лятната ваканция. Увете прегърна Аке.

- Тази вечер трябва да работя.

- Знам.

- Може да закъснея доста.

- Знам.

- Ще тренираш ли футбол?

- Да.

Аке лъжеше, но Увете не разбра.

- Не си забравяй ключа.

- Няма.

Аке имаше свой ключ, откакто се помнеше. През по-голямата част от деня се грижеше сам за себе си. През онази част, когато майка му работеше в града. Тогава той обикновено играеше футбол, докато се стъмни, прибираше се вкъщи и претопляше храната, която майка му бе приготвила. Тя винаги беше вкусна. После играеше видеоигри.

Освен ако не правеше друго.

Оливия бързаше и всъщност мразеше супермаркетите. Особено онези, в които никога не е ходила. Мразеше да се лута между претъпканите щандове, търсейки консерва вонголе, и накрая да се налага да пита някого от полууниформените служители.

- Как казахте, че се нарича...?

- Вонголе.

- Зеленчук ли е това?

Днес обаче нямаше време да избира магазин. Тъкмо беше взела колата си от сервиза за технически преглед в Ленерста и бе свърнала да напазарува в огромния „ИКА Макси“ в Нака. Сега подтичваше от паркинга към стъкления вход. Мимоходом осъзна, че няма монета от пет крони и ще трябва да вземе кошница. В джоба й имаше банкнота от петдесет крони, но нямаше време да я разваля. На няколко метра от входа стоеше висок слаб мъж със списание в ръка. Бездомник от онези, които продават „Местоположение Стокхолм“, за да припечелят нещичко. Мъжът имаше струпеи по лицето, дългата му коса бе сплъстена и лъщеше от мазнина, а съдейки по дрехите му, бе прекарал последните седмици много близо до земята. Оливия го огледа. На врата му беше окачена картичка с надпис: „Йеле“. Подмина го бързо. Понякога си купуваше списание, но не и днес. Защото бързаше. Мина през въртящата се врата и продължи няколко метра навътре. После спря рязко. Обърна се бавно назад към мъжа пред входа. Незнайно защо излезе отново, застана на няколко метра от него и го погледна. Той се обърна към нея и пристъпи крачка-две по-наблизо.

- „Местоположение Стокхолм“?

Оливия бръкна в джоба си, извади банкнотата от петдесет крони и протегна ръка, вперила очи в лицето на мъжа. Той взе банкнотата и й подаде рестото и списанието.

- Благодаря.

Оливия взе списанието и сглоби устно въпроса си.

- Ти ли си Том Стилтон?

- Да. Защо?

- Тук пише „Йеле“.

- Том Йеспер Стилтон.

- Ясно.

- И?

Оливия мина бързо край мъжа и влезе отново през въртящата се врата. Спря на същото място както преди, докато успокои шокираното си дишане, и се обърна. Мъжът отвън прибираше списанията в дрипава раница и се канеше да си върви. Оливия реагира. Бавно. Излезе пак навън и тръгна след него. Той вървеше бързо. Наложи се да го догони тичешком. Мъжът не спря. Оливия застана пред него.

- Какво има? Още списания ли искаш?

- Не. Казвам се Оливия Рьонинг и уча в Полицейския колеж. Искам да говоря с теб. За случая край брега. На Нордкостер.

Обветреното лице на мъжа не трепна. Той просто се извърна и прекоси улицата. Изсвистяха автомобилни спирачки и шофьор с пригладена назад коса направи неприличен жест. Мъжът продължи напред. Оливия остана там, където беше. Дълго. Толкова дълго, че го видя да изчезва зад далечен циментов ъгъл. Изглеждаше толкова неподвижна и напрегната, че възрастен господин се почувства длъжен да я попита колебливо:

- Добре ли сте?

Оливия се чувстваше всякак, но не и добре.

Тя седна в колата си и се постара да се успокои. Колата се намираше на големия паркинг до супермаркета, където току-що бе срещнала мъжа, отговарял в продължение на шестнайсет години за разследването на случая в Нордкостер.

Бившият главен инспектор Том Стилтон.