Шила Бьорлинд - Прилив

После се отнесоха в своите спомени.

Обичната им Вера си бе отишла. Тя, която така и не успя да стигне дотам - до живота. Която се бореше с виденията на въображението си и с мрачните си детски спомени и никога не успя да се изправи на крака.

Сега беше мъртва.

Сега нямаше да стои в ореола на залязващото слънце, да се смее с дрезгавия си смях или да подхваща сложни спорове за липсата на грижи за онези, които наричаше „отклонилите се хора“.

Съкрушителните й доводи вече ги нямаше.

Йеле се прокрадна незабелязан в парка. Седна на пейка в далечния край. Ясен знак за двойствените му потребности - тук съм, на разстояние, не доближавайте. Не разбираше защо е дошъл. Или разбираше. Тук бяха единствените, които знаеха коя е Вера Ларшон. Убитата жена от Северен Юпланд. Нямаше други. Никой друг не скърбеше. Само хората, седнали тук, на пейките наоколо.

Сборище на социални отломки, на окаяни дрипльовци.

И той.

Който я люби, видя я да заспива, погали светлия й белег и си тръгна.

Като страхлив плъх.

Йеле се изправи.

Най-сетне беше взел решение. Отначало се щураше безцелно с надеждата да намери стълбище, където да се подслони, или таван, каквото и да е убежище, където ще го оставят на мира. Накрая обаче се озова отново в старата си барака край езерото Ярла. Тук беше в безопасност. Нямаше да го безпокоят.

Можеше да се напие истински.

Йеле никога не се напиваше. Не бе докосвал алкохол от години. Сега с парите от списанието купи половин бутилка водка и четири силни бири.

Би трябвало да свършат работа.

Седна на пода. Два дебели корена бяха повдигнали дъските и той усещаше плесенясалата миризма на влажна пръст. Беше сложил картони и вестници тук-там - напълно достатъчно през този сезон. Зиме се вледеняваше още щом заспи.

Погледна ръцете си. Излинели, с тънки, дълги пръсти. Като на птица, помисли си, когато хванаха първата кутия бира.

И втората.

После добави няколко глътки водка. Когато главата му се замая, вече бе повторил въпроса пет пъти - с тих глас.

- Защо, по дяволите, си тръгнах?

И не бе намерил отговор. Затова преформулира въпроса - с малко по-силен глас.

- Защо, по дяволите, не останах?

Доста подобен въпрос, отново пет пъти. И същият отговор. Никаква представа.

Когато третата бира и петата голяма глътка водка се смесиха в тялото му, той започна да плаче.

Бавни, тежки сълзи, които с мъка се стичаха по грубата му кожа.

Йеле плачеше.

Човек плаче, защото е изгубил нещо или защото не са му дали нещо. Плаче по много причини - банални или дълбоко трагични - или без никаква причина. Плаче просто защото го е докоснало някакво чувство и е отворило врата към миналото.

Плачът на Йеле имаше конкретна причина. Еднооката Вера. Сълзите обаче извираха от по-дълбоко, както той отлично знаеше. Бившата съпруга, изчезналите приятели и най-вече възрастната жена на смъртното си легло. Майка му. Умряла преди шест години. Той седеше до леглото й в старческия дом. Тялото й, дрогирано с морфин, лежеше спокойно под тънките завивки; ръката, която държеше, приличаше на сбръчкан птичи крак. Ала той усети как ненадейно пръстите се свиват леко, клепките на майка му се повдигнаха едва-едва над зениците й и през тесните й изсъхнали устни се процедиха няколко думи. Приведе се към лицето й - от години не беше го доближавал толкова - и чу какво каза. Всяка дума. Фраза по фраза.

После тя умря.

И сега той лежеше тук и плачеше.

Когато опиянението най-сетне го поведе сред мъгла от ужасни спомени, се изтръгна първият вик. А щом пушекът, огънят и окървавеният харпун изплуваха отново в ума му, той изрева с пълно гърло.

Превключваше с лекота от френски на португалски и обратно. Френски на левия мобилен телефон, португалски - на десния. Седеше в изискания си директорски кабинет на последния етаж на Свеавеген с изглед към църковния двор с гроба на Палме.

Стар обект на омраза в неговите среди.

Не гробът, а мъжът, когото бяха простреляли и положили в гроба.

Улоф Палме.

Когато разбра за убийството, Бертил Магнусон седеше в нощен клуб „Александра“ с Лате и още няколко веселяци от същата тъмносиня каста.

- Шампанско!

Така извика Лате и никой не възрази. Пиха шампанско.

Цяла нощ.

Сега, двайсет и пет години по-късно, още не бяха разкрили убиеца. Което изобщо не засягаше Бертил. Той водеше преговори в Конго. Земевладелец край Уаликале бе поискал неблагоразумна финансова компенсация. Местният мениджър на компанията, португалец, имаше проблеми. Френският агент на компанията настояваше да приемат условията. Бертил не беше съгласен.