Шила Бьорлинд - Прилив

Сега имаше постоянна работа в казино „Космопол“.

Непроницаем човек, биха си казали мнозина след първия бърз оглед. Строен, гладно избръснат. Понякога подчертаваше очите си с тънка черна линия. Винаги облечен в изрядно прилягащи дрехи, винаги в дискретен цвят. От разстояние изглеждаха нарисувани върху тялото му.

- Здрасти!

Момичето, хвърлило око на Абас, беше с руса коса, абсолютно трезво и малко самотно. Той също даваше вид на малко самотен и тя бе решила, че може да посамотуват заедно.

- Как си?

Абас погледна младото момиче. На деветнайсет? Двайсет?

- Не съм тук - каза той.

- Моля?

- Не съм тук.

- Не си тук?

- Не съм.

- Видимо си тук.

Момичето се усмихна колебливо и Абас се усмихна в отговор. Зъбите му се откроиха още по-бели на фона на смуглото лице. Тихият му глас учудващо проникваше през шумната музика в бара.

- Така ти се струва - каза той.

В същия момент момичето взе бързо решение. Трудните мъже не бяха нейната стихия, а този тук определено беше от трудните. Сигурно взема нещо, помисли си тя, кимна и се върна в самотния си ъгъл.

Абас я изпрати с поглед и се замисли за Йолеце Улсетер. Тя беше горе-долу на същата възраст, със синдром на Даун.

Йолене би разбрала съвсем точно какво иска да каже.

Прожекторът угасна в тясната стая в полицейската централа на Берисгатан. Рюне Форш включи лампата на тавана. Той и следователският му екип току-що бяха гледали запис, свален от интернет. Филмът показваше нападението над Вера Ларшон в караваната в гората Ингентинг.

- Лицата на извършителите не се виждат.

- Да.

- Но началото на филма беше интересно.

- Когато правеха секс?

- Да.

В стаята бяха четирима, включително Яне Клинга. Всички реагираха, когато камерата се насочи към овалния прозорец на караваната и показа гол мъж върху жена, най-вероятно Вера Ларшон. Лицето на мъжа се мярваше в един мъгляв миг. Твърде бързо, за да различат чертите му.

- Трябва да разберем кой е мъжът.

Другите се съгласиха с Рюне Форш. Мъжът едва ли беше нападнал Вера Ларшон, но все пак бе полезен свидетел. Вероятно е бил на мястото почти по същото време, когато бяха нападнали жената.

- Изпратете записа в техническия отдел. Помолете ги да обработят лицето му, за да получим по-ясен образ.

- Дали е друг бездомник? - попита Клинга.

- Нямам представа.

Проститутка ли е била Вера Ларшон?

- Не, доколкото знаем - отговори Форш. - Но с тези типове човек не може да е сигурен.

От перспективата на болничните телевизионни сериали всичко беше изрядно режисирано. Жълто-зелената светлина, апаратурата, тихата размяна на медицински термини, малките и по-големите инструменти в ръце с латексови ръкавици.

Операция като всяка друга.

Погледнато отвътре - от перспективата на пациентката - всичко изглеждаше съвсем различно. Първо, тя не виждаше сцената, защото очите й бяха затворени. Второ, не усещаше нищо, защото бе упоена.

Трето обаче - онова, за което познанията ни са толкова оскъдни - имаше осезание за гласове и вътрешен калейдоскоп от картини някъде дълбоко вътре. Къде? Не знаем, докато сами не се озовем там.

Вера беше там.

Докато целият външен свят бе зает с тялото, органите й и всичко пострадало, Вера се намираше на съвсем различно място.

Сама.

С връзка ключове и обесен човек.

И побледняло като тебешир дете, което пише върху дланта си с мастилото на скръбта. „Така ли трябваше да бъде...“ „Така ли трябваше да бъде.“

Отвън, много далеч, се издигаше болница „Сьодер“ като гигантски каменен бункер, бял като скелет, с редици осветени прозорци. Близо до паркинга стоеше самотен мъж с дълга коса. В мрака. Гледаше прозорците и се опитваше да познае върху кой от тях да се съсредоточи.

Избра един и той внезапно притъмня.

Тази сутрин над парка „Гласблосар“ се стелеше печал, сякаш вятърът бе спуснал траурно було над хората. Еднооката Вера бе починала. Обичната им Вера я нямаше. Искрата на живота й бе угаснала малко след полунощ в резултат на разкъсаните й органи. Лекарите бяха направили каквото правят лекарите клинично и професионално; когато сърцето на Вера стана тънка линия, медицинските сестри поеха работата.

Посмъртно.

Те прииждаха тихо в парка, един по един, кимаха си, потреперваха и сядаха тежко на пейките. Дойде и редактор от „Местоположение Стокхолм“. Вера продаваше списанията им от години. Той произнесе няколко трогателни думи за уязвимостта и как Вера е била източник на жизнерадостна топлота. Всички кимнаха в знак на съгласие.