Шила Бьорлинд - Прилив

Току-що бяха окачили снимката на Вера.

Стилтон потърка с пръсти листа с телефонния номер. Ядоса се. Не обичаше да му досаждат. Да не го оставят на мира. Да се опитват да се вмъкнат във вакуума му. Особено хора извън кръга на бездомните. Като Оливия Рьонинг.

Погледна отново листа. Имаше два варианта. Да й позвъни сега и да приключи. Да отговори на проклетите й въпроси и да изчезне. Или да не се обади. Тогава рискуваше тя да започне да слухти и да души, да намери караваната на Вера и да нахлуе вътре. Стилтон определено не искаше да се случи така.

Обади й се.

- Оливия! Йеле е. Том Стилтон. Набери ме.

Прекъсна връзката. Не смяташе да хаби предплатената си карта за Рьонинг. Пет секунди по-късно телефонът му иззвъня.

- Здравей. Оливия е. Радвам се, че се обади!

- Бързам.

- Добре, но слушай... Не може ли да се срещнем? За кратко. Мога да дойда...

- Задай проклетите си въпроси!

- Ами... Сега ли да ги изредя?

Стилтон не отговори и Оливия реши да действа светкавично. За щастие бележникът й бе подръка. Зачете припряно, за да не пропусне възможността. Кой знае кога щеше да успее отново да се свърже с него? И дали изобщо ще има следващ път.

- Била ли е упоена жената на брега, когато се е удавила? Къде са били другите й дрехи? Открихте ли ги? Взехте ли ДНК проба от плода? Сигурни ли бяхте, че на брега е имало само трима души освен жертвата? Как преценихте, че е от латиноамерикански произход?

Оливия съумя да изстреля още два въпроса, преди Стилтон неочаквано да прекъсне връзката.

Посред изречението.

Оливия седеше в колата си със свален покрив и се взираше в замлъкналия си телефон. Пиперлива ругатня бодеше езика й.

- Проклет гадняр!

- Кой? Аз ли?

Пешеходецът, който в същия момент минаваше край колата й, си помисли, че възклицанието е насочено към него.

- Я се виж! Паркирала си на зебра!

Наистина. Бе натиснала спирачката веднага щом Стилтон й се обади, и се бе заковала на кръстовището. Минувачът й показа среден пръст и се отдалечи.

- Приятен ден! - подвикна му Оливия и включи рязко двигателя.

Разярена.

За какъв, по дяволите, се мисли Стилтон? Дрипльо, който я третира като нищожество! И си въобразява, че ще му се размине!

Направи абсолютно забранен обратен завой и отпраши напред.

Магазинът се наричаше просто „Мобилни телефони“ и се намираше на Лонгхолмсгатан - точно срещу изхода на метростанцията. Няколко телефона, два-три будилника и още няколко дреболии бяха изложени зад мръсната витрина. Оливия изкачи двете каменни стъпала до вратата и я отвори. Мръсна сива завеса закриваше наполовина входа. Самият магазин заемаше максимум четири квадратни метра, заобиколени от стъклени шкафове с мобилни телефони. Стотици. С всякаква форма и цвят и всичките втора ръка. В жълти и сини плексигласови купи върху етажерките зад тезгяха бяха натрупани още телефони. Втора ръка. А в тясната ниша в далечния край имаше прозрачна преграда, зад която поправяха още мобилни телефони втора ръка.

Не точно огромен магазин за електроника.

- Привет. Търся Том Стилтон. Знаете ли къде мога да го открия?

Оливия гледаше към мъжа пред стъклените шкафове. Опитваше се да изглежда така, както изобщо не се чувстваше.

Дружелюбна, спокойна, търсеща приятел.

- Стилтон? Не знам кой е...

- Е, Йеле тогава, нарича се Йеле?

- О, ясно! Йеле! Стилтон ли се казва?

- Да.

- Леле! Това не беше ли някакво миризливо сирене?

- Да.

- И името му е като миризливото сирене?

- Очевидно. Знаеш ли къде може да е?

- Сега?

- Да?

- Не. Идва понякога, когато му откраднат телефона. Като гарвани са. Крадат един от друг, но от няколко дни не е наминавал.

- О...

- Попитай обаче Вейле. Продава списания ей там, до входа на метрото. Може би знае къде е Йеле.

- И как изглежда Вейле?

- Няма начин да го сбъркаш.

Собственикът на магазина излезе прав. Нямаше как да не познае Вейле. Освен че предлагаше „Местоположение Стокхолм“ с висок, пронизителен глас, външният му вид го отличаваше от потока пътници, слизащи към станцията на метрото. Например широкополата му шапка с пера от птици, крайно застрашени от изчезване. Мустаците, доста наподобяващи веждите на Оке Густафсон. И разбира се, очите - тъмни, проницателни и искрено дружелюбни.

- Йеле, скъпа ми госпожице, не заема мястото, където го поставяме.

Оливия възприе думите му като намек, че Йеле е доста непостоянен.

- Но къде се подвизава напоследък?

- Това не ни е известно.

- Моля?

- Нощем Йеле броди безшумно и незнайно къде. Седиш на пейка с него в Якобсбери, обсъждате правото на норките да съществуват и изведнъж той изчезва. Като ловец на тюлени се стопява сред скалите.