Шила Бьорлинд - Прилив

Всички практични неща.

Да поддържа къщата и градината в добро състояние.

И прочее.

Влезе през портата. Внезапно гневът проряза сърцето й като бръснач. Бързо и с един замах отвори отново раната. Изоставена! Захвърлена! Излъгана! Забушуваха с такава сила, че се наложи да спре. Залитна. Да му се не види, помисли си. Мразеше да си изпуска нервите. Беше човек с логична мисъл и ненавиждаше всичко, което не й е подвластно. Вдиша дълбоко, за да се успокои. Той не го заслужава, заповтаря си като мантра.

Продължи напред към къщата.

Два чифта очи я проследиха от портата до входната врата. Когато се скри от полезрението им, те се отдръпнаха безшумно от завесите.

Ева отвори дамската си чанта, за да извади ключа. Внезапно зърна движение в съседната къща. Моника, разбира се, я шпионираше. Открай време харесваше Андерш. Много. Смееше се на шегите му от другата страна на оградата и очите й искряха. Едва успя да прикрие злорадството си, когато разбра за развода.

Ева извади ключа, пъхна го в ключалката и отвори вратата. Веднага щеше да скочи под душа. Да отмие всички разрушителни чувства, за да се съсредоточи върху неотложното. Статиите си. С две крачки стигна до закачалката и се обърна да окачи тънкото си сако.

Ненадейно я блъснаха.

Събориха я на пода.

Срещата в издателския офис вървеше към края си и всички се канеха да тръгнат към града, за да започнат да продават списанията си. Оливия се отдръпна настрани, за да пропусне пъстра и шумна тълпа бездомници, понесли пакети със списания. Последна се появи Мюриел с пружинираща походка. На закуска се бе заредила с цяло съзвездие наркотици и се чувстваше фантастично. Нямаше списания. Не продаваше. За да продаваш „Местоположение Стокхолм“ се изискваше да отговаряш на известни критерии. Включително да фигурираш в социалната система на страната. Или да си установил контакт със социалните и психиатричните служби. Мюриел не отговаряше на критериите. Просто се чувстваше щастлива, когато не е напълно съсипана. В промеждутъка се опитваше да си намери наркотици. Сега излезе последна и предостави възможност на Оливия да се вмъкне вътре. Тя отиде право на рецепцията и попита за Йеле.

- Йеле? Не, не знам къде е. Не дойде на срещата днес.

Мъжът на рецепцията погледна Оливия.

- Живее ли някъде? -- поинтересува се тя.

- Не, бездомен е.

- Но обикновено идва тук, нали?

- Да, когато взема списания.

- Има ли мобилен телефон?

- Да. Ако не са го обрали.

- Знаете ли номера?

- Не искам да го давам.

- Защо?

- Защото не знам дали той би искал.

Оливия уважи довода му. Дори бездомниците имат право на лично пространство. Остави своя телефонен номер и помоли мъжа да го предаде на Стилтон, ако се появи.

- Защо не попитате в магазина за мобилни телефони на Хорнстул?

Каза го Бо Фаст. Седеше в ъгъла и бе дочул разговора. Оливия се обърна към него.

- Има си приказка с хората, които работят там - обясни той.

- Добре. Благодаря.

- Виждали ли сте Йеле?

- Веднъж.

- Той е по-особен...

- В какъв смисъл?

- Просто особен.

Добре, помисли си Оливия. Особен е. В сравнение с какво? Другите бездомници? Миналото му? В ума й закръжиха много въпроси, но не ги зададе. Бо Фаст не й се стори охотен източник на информация. Налагаше се да почака, докато Стилтон се свърже с нея, ако изобщо го направи.

В което се съмняваше.

Лекарите сложиха маска над устата на Ева Карлсен и я пренесоха в линейката. Бързаха. От тила й течеше кръв. Ако съседката й Моника не бе видяла вратата да се отваря по пладне и не бе полюбопитствала, резултатът можеше да е крайно неприятен. Линейката изчезна с включена сирена точно когато полицаят извади химикалка и тефтер и се обърна към Моника.

Не, не беше забелязала непознати в квартала, нито странни коли. И не, не беше чула нищо необичайно.

Полицаите в къщата направиха още няколко обичайни разкрития. Всички стаи изглеждаха претърсени. По пода се валяха счупени чаши и всякакви вещи от изпразнените чекмеджета и гардероби.

Истинска разруха.

- Взлом? - обърна се единият полицай към другия.

На Стилтон му трябваха още списания. Предишния ден бе продал всички екземпляри, които бе взел, включително броя, купен от Оливия Рьонинг. Сега той плати за още десет.

- Йеле! - подвикна му мъжът от рецепцията.

- Да?

- Едно момиче искаше номера на мобилния ти телефон...

- Нима?

- Остави своя номер...

Подаде му лист хартия с цифри и надпис „Оливия Рьонинг“ под тях. Стилтон седна до кръглата маса. На стената зад него висяха множество снимки в черна рамка - на бездомните, починали миналата година. Махнеха ли една в края на месеца, на нейно място се появяваха три нови.