Шила Бьорлинд - Прилив

Когато Лин заспа, Бертил се измъкна от леглото.

Увит в елегантен сив халат, той излезе тихо на терасата, без да включва лампите. Извади мобилния си телефон и запали пурета. Преди много години беше спрял да пуши. Днес неочаквано си купи кутия на път за вкъщи. Почти несъзнателно. С леко несигурни пръсти включи телефона, изчака и видя, че е получил четири съобщения. Първите две бяха поздравления от хора, които смятаха за важно да поддържат топла връзка с Бертил Магнусон. Третото беше мълчание. След кратък размисъл някой явно беше решил, че не е толкова важно да поддържа топла връзка с Бертил Магнусон. После дойде ред на четвъртото съобщение. Част от записан разговор.

- Знам, че си готов на всичко, Бертил, но убийство?

- Никой няма да ни свърже с него.

- Но ние знаем.

- Не знаем нищо... ако не искаме. Защо си толкова изнервен?

- Защото убиха невинен човек!

- Това е твоята интерпретация.

- А каква е твоята?

- Разреших проблем.

И още няколко изречения. От същия разговор. Между същите хора. Които обсъждаха разрешен проблем. Преди много, много години.

И внезапно бяха създали нов днес.

Проблем, с който Бертил не знаеше как да се справи. Възникнеше ли проблем, той обикновено се обаждаше по телефона и някой отстраняваше проблема. Беше се обаждал на мнозина диктатори по света и бе разрешил множество проблеми. Този път нямаше на кого да се обади. Бяха се обадили на него.

Ситуацията го изпълваше с омраза.

Мразеше Нилс Венд.

Обърна се и видя, че Лин го гледа през прозореца на спалнята.

Скри светкавично пуретата зад гърба си.

Вера долови шум и се събуди. Непознат шум, който прониза съня й и я накара да се подпре на лакът. Леглото до нея беше празно. От Йеле ли идваше шумът? Дали бе излязъл навън да си изпразни мехура? Вера стана и уви голото си тяло в одеялото. Сигурно Йеле ме е завил, помисли си, след като се любихме. Защото това бяха правили. Любов. Така го бе почувствала Вера и наранената й душа се бе стоплила. Можеше да е зле, а се оказа толкова добре. Малка усмивка се разля по устните й. Отвори вратата, уверена, че тази нощ няма да сънува връзка ключове.

Юмрукът я удари право по лицето.

Отпрати я назад върху леглото. От устата и носа й рукна кръв. Преди да успее да се изправи, единият младеж влетя в караваната и я удари пак. Вера не се предаваше лесно. Отскочи настрани, изправи се на крака и размаха борбено ръце. В тясното пространство схватката протичаше хаотично. Младежът удряше, Вера удряше и когато влезе вътре с включената камера, вторият младеж разбра, че трябва да помогне.

Да катурнат старата вещица.

Станаха двама срещу Вера, а това беше с един в повече. И понеже оказа такава съпротива, тя получи много удари в отговор. Едва след десет минути удар по носа с газовата горелка я просна на пода. След още две минути ритниците я пратиха в несвяст. Когато най-после се отпусна безжизнена, с голо и окървавено тяло, единият младеж започна да снима отново.

На няколко километра оттам един мъж седеше сам на пода на разнебитена дървена барака и се окайваше. Измъкна се като плъх. Знаеше как ще се почувства Вера, щом се събуди, и как ще го посрещне, когато пътищата им се пресекат, а той няма да има добро обяснение. Няма да има никакво обяснение.

Навярно ще е най-добре изобщо да не се срещат.

Така си помисли Йеле.

Ветрецът разнасяше няколко ланшни самотни листа; между дърветата прозираше заливът, а някъде по-надолу имаше пътека за разхождане на кучета, където общинските съветници планираха да построят трасе за кросове.

Още щом се отърват от порутената каравана.

Арво Перт куцукаше през гората над залива. Ходенето го затрудняваше. Мускулите го боляха след футболния мач онази вечер. Два гола обаче струват много повече от малко физическа болка и не заради нея той отиваше при Вера. Водеше го друга болка. През нощта случайно бе завързал познанство с някакъв мъж край езерото Трекантен, двамата бяха пресушили няколко кутии добра бира и ненадейно мъжът се бе разгневил.

- Не си Арво Перт!

- Какви ги дрънкаш?

- Арво Перт е композитор, известен е и защо, да му се не види, казваш, че си Арво Перт? Дъската ли ти хлопа?

Арво Перт, който отдавна и доста сполучливо беше забравил факта, че името му е Силон Карп, отначало се ядоса, после получи юмрук по лицето и накрая се разплака. Защо да не е Арво Перт? Та той е Арво Перт!

Сега куцаше към караваната на Еднооката Вера, сигурен, че там ще намери утеха. Вера знаеше как се успокояват хора, с които са се отнесли грубо.