Шила Бьорлинд - Прилив

Куфарът.

Куфарът с колелца на мъжа лежеше на земята.

Отиде до него и се озърна в тъмнината. Не виждаше нищо. И никого. Във всеки случай не и Дан Нилсон. Клекна до куфара? Да го отворя ли?

Разкопча ципа на капака от край до край и го повдигна внимателно.

Куфарът беше празен.

Отдалеч навярно изглеждаше доста идилична - сивата каравана сред нощната зеленина на гората близо до пристанището в Солна. С овално прозорче, през което струеше мека жълта светлина.

Вътре обаче идилията изчезваше.

Караваната беше крайно запусната. Някога газовата печка до стената работеше; сега бе ръждясала и безполезна. Някога плексигласовият свод на покрива пропускаше слънчевите лъчи; сега мътнееше, покрит с дебел слой прах. Някога на вратата висяха пъстроцветни пластмасови ленти; сега бяха останали само три, скъсани наполовина. Някога караваната бе ваканционна мечта на семейство с две деца от Тумба; сега я притежаваше Еднооката Вера.

Отначало я чистеше често, опитваше се да поддържа прилична хигиена. Но намираше все повече неща в кофите за боклук, трупаше ги в караваната и стандартът спадна значително. Сега мравешки пътеки лъкатушеха сред боклуците, а в ъглите дебнеха стоножки.

Но по-добре това, отколкото да спи в тунели или бараки за велосипеди.

Стените бяха украсени с вестникарски статии за бездомните и с плакати, които намираше от време на време; над едното легло висеше нещо, наподобяващо детска рисунка на харпун, над другото - изрезка: „Не е вярно, че не бива да се допускат хората отвън да влизат вътре; на хората вътре се полага да бъдат изхвърлени навън“.

На Вера й харесваше.

Сега тя седеше до надрасканата си пластмасова маса и си лакираше ноктите в черно.

Не вървеше много добре.

По това време на нощта нищо не вървеше добре. Времето, когато стоеше на пост. Вера често бдеше в мрака и чакаше. Рядко посмяваше да заспи. Унесеше ли се най-сетне, сънят я застигаше по-скоро като припадък. Просто се строполяваше или изпадаше в нещо като летаргия.

Това продължаваше отдавна.

Дължеше се на ума й, осакатен преди дълги, дълги години. Повреден като разсъдъка на мнозина край нея.

В нейния случай, който едва ли бе уникален, но все пак се отличаваше с някои лични подробности, три неща бяха нанесли най-дълбоки щети. Или причинили най-лоши недъзи. Връзка ключове я бяха повредили. Физически и умствено. Ударите от тежката връзка с ключове на баща й бяха оставили видими бели белези по лицето й и невидими белези у нея.

Биеха я с връзка ключове.

Според нея - по-често, отколкото заслужаваше. Сляпа за прозрението, че никое дете не заслужава връзка ключове в лицето, тя се обвиняваше за някои от ударите. Знаеше, че е била трудно дете.

Тогава обаче не знаеше, че е трудно дете в разбито семейство, с двама родители, неспособни да се справят с живота, които използват като отдушник за отчаянието си единствения човек наблизо.

Дъщеря си Вера.

Връзката ключове я повреди.

Но случилото се с баба й я осакати.

Вера обичаше баба си и баба й я обичаше и сякаш се стопяваше с всеки удар на ключовете по лицето на Вера.

Свиваше се безпомощна.

И уплашена от собствения си син.

Накрая се предаде.

Вера беше на тринайсет. С родителите й гостуваха в стопанството на баба й в Юпланд. Алкохолът, който носеха, предизвика обичайните последствия и няколко часа по-късно баба й излезе. Вече просто нямаше сили да гледа и да слуша безнадеждността. Знаеше какво предстои - връзката с ключове. Когато им дойде редът, Вера успя да се измъкне - този път - и хукна да търси баба си.

Намери я в плевнята. Увиснала на дебело въже, намотано около греда на тавана.

Мъртва.

Това само по себе си беше шок, но не приключи дотук. Когато Вера се опита да привлече вниманието на родителите си, те бяха изпаднали в пиянски ступор. Наложи се да го направи сама. Да свали баба си от гредата и да я сложи да легне на земята. И да плаче. Часове наред седя до тялото на баба си, докато слъзните й канали пресъхнаха.

Това я осакати.

И затова сега се затрудняваше да нанесе новооткрития си черен лак за нокти толкова гладко, колкото искаше. Получаваше се цапаница. Отчасти защото споменът за баба й забулваше в сълзи очите й, но и отчасти защото трепереше.

Тогава си помисли за Йеле.

Почти винаги си мислеше за него, когато бдението станеше твърде болезнено. Мислеше за очите му имаше нещо в очите му, което бе привлякло вниманието й още при първата им среща в офиса на списанието. Той не гледаше, той виждаше. Така си помисли Вера - че я вижда; не вижда окаяната й външност, а това, което е тя в друг свят.