Шила Бьорлинд - Прилив

Седна на ръба на леглото, вдигна лампата и се опита да се успокои. Дишай дълбоко - така я съветваше Мария в редките случаи, когато като малка сънуваше кошмари. Избърса челото си и тогава го чу. Шум. Глас? Отвън, пред вратата.

Аксел?

Уви се с одеялото, отиде до вратата и я отвори. На два метра пред нея стоеше мъж. Носеше куфар с колелца. Мъжът от Хаслевикарна. Оливия затръшна вратата, заключи я и се втурна към единствения прозорец. Вдигна щората, озъртайки се за някакъв предмет. Нещо, с което да го удари. Каквото и да било!

На вратата се почука.

Оливия не издаде нито звук. Тресеше се от главата до петите. Щеше ли да я чуе Аксел, ако изкрещи? Вероятно не, вятърът щеше да я надвика.

Още едно почукване.

Паникьосана, Оливия тръгна бавно към вратата.

Тихо.

- Казвам се Дан Нилсон, съжалявам, че ви безпокоя.

Гласът долетя през вратата. Дан Нилсон?

- Какво има? Какво искаш? - попита Оливия.

- Нямам сигнал на мобилния, а трябва да позвъня за таксиметрова лодка. Видях, че в стаята ви свети и... ако имате телефон, ще ми позволите ли да го използвам?

Имаше телефон. Но не беше нужно да осведомява мъжа отвън.

- Разговорът ще е съвсем кратък - обясни той през вратата. - Ще ви платя.

Да й плати за кратък разговор? За да поръча таксиметрова лодка? Оливия се почуди как да постъпи. Да излъже, че няма телефон, и да го отпрати? Или да го изпрати при Аксел. Усети обаче, че я обзема любопитство. Какво го беше довело в Хаслевикарна? По време на отлив, на лунния бряг? Кой беше той? Какво би направил Арне?

Би отворил вратата.

И Оливия я отвори. Предпазливо. По-скоро я открехна. Подаде мобилния си телефон през процепа.

- Благодаря - каза Нилсон.

Взе телефона, набра номер и поръча таксиметрова лодка да го вземе от западния кей. Щял да пристигне след четвърт час.

- Благодаря - повтори той.

Оливия си взе телефона през процепа. Нилсон се обърна и си тръгна.

Оливия отвори широко вратата.

- Видях те в Хаслевикарна.

Нилсон спря и се обърна отново. Нощната лампа я осветяваше гърбом. Той я погледна и примигна, сякаш се изненада. Оливия не разбра от какво. А и изненадата отшумя за частица от секундата.

- Какво правеше там? - попита той.

- Изгубих се и се озовах там.

- Красиво място.

- Да.

Мълчание. А ти какво правеше там? Не разбираше ли той, че това е въпросът?

Вероятно разбираше, но нямаше никакво намерение да му отговаря.

- Лека нощ.

Нилсон продължи по пътя си с образа на Оливия, запечатан върху ретината му.

Тромбонът лежеше в черния си калъф, a XL седеше до него - на кея под ресторанта. Беше дълга вечер и той бе излял доста алкохол в гърлото си. Сега искаше да поизтрезнее. Утре щеше да отваря рибен ресторант за сухоземците. „Прясна пушена риба при Лефе“. Щеше да припечелва добре. Едрият островитянин до него беше трезвен. Беше на смяна за таксиметровата лодка и току-що бе получил поръчка.

- Кой е?

- Някой оттам.

Там значеше всичко от Стрьомстад до Стокхолм.

- Колко му поиска?

- Две хиляди.

XL пресметна наум и сравни тарифата с рибния си ресторант. Почасовата печалба не излезе в полза на рибния ресторант.

- Това ли е човекът?

XL кимна нагоре. Мъж в кожено яке и черни джинси вървеше към тях.

Мъж, който бе направил каквото трябваше да направи.

На Нордкостер.

Сега бе принуден да предприеме следващата стъпка.

В Стокхолм.

Тя най-сетне заспа. На включена лампа, зад заключена врата и със спомена за Дан Нилсон.

Мъжът от Хаслевикарна.

През остатъка от нощта беше в плен на кошмарите. Измъчваха я часове наред. Внезапно пресеклив вик се изтръгна от гърлото й и през широко отворената й уста. Ужасен вик. Студена пот изби от всяка пора на тялото й и ръцете й се замятаха, дращейки въздуха. На перваза зад нея паяк наблюдаваше драмата, разиграваща се в леглото. Как младата жена се опитва да изпълзи от бездната на ужаса.

Най-после успя.

Помнеше кошмара до най-дребната подробност. Беше погребана в пясъка. Гола. Имаше отлив, имаше луна и беше студено. Морето започна да приижда. Все по-близо и по-близо. Водата налетя към главата й, но не беше вода, а лава от хиляди черни раци, спуснали се към оголеното й лице и зейналата й уста.

Тогава се изтръгна писъкът.

Оливия скочи задъхана от леглото. Дръпна одеялото с една ръка, избърса потното си лице и огледа стаята. Цялата нощ ли е била сън? Онзи мъж наистина ли бе идвал тук? Отиде до вратата и я отвори. Излезе в мрака, жадна за въздух, за кислород. Вятърът беше стихнал значително. Усети, че мехурът й е препълнен. Слезе по стълбите и клекна зад гъст храст. Тогава го видя - вляво от нея.