Шила Бьорлинд - Прилив

Кой е той?

Луд ли е?

Не разбра колко дълго мъжът стоя там. Може би три минути? Петнайсет? Не знаеше. Той се обърна внезапно и тръгна към дюните. Все така бавно, към мястото, където бе оставил куфара си. Обърна се още веднъж и погледна към морето.

После изчезна в гората.

Оливия остана там, където беше. Достатъчно дълго, за да е сигурна, че мъжът се е отдалечил.

Освен, разбира се, ако не бе останал в началото на гората.

He беше останал. Вървеше към другото място. По-скоро следващото и по-важното всъщност. Първото беше нещо като траурен ритуал. Второто бе свързано с конкретна задача.

Там щеше да направи нещо.

Знаеше, разбира се, къде е зелената къща, но не помнеше толкова гъст жив плет да е опасвал двора. Но той щеше да му помогне. По-лесно щеше да се прокрадне и да се спотаи зад плета. Никой нямаше да го види отвън.

Забеляза, че в къщата светят лампи, и се разтревожи. Вътре имаше хора. Налагаше се да се промъкне покрай живия плет, за да стигне дотам. До мястото, където трябваше да отиде.

Закрачи предпазливо напред. Носеше куфара. Напредваше възможно най-безшумно. В тъмното не виждаше добре къде стъпва. Когато почти се изравни с къщата, чу от другата й страна да се отваря врата. Свря се между храстите и дебел клон го шибна през лицето. Застина като истукан. На десет метра от него малко момче изскочи иззад ъгъла на къщата. Засмя се и се притисна до стената. На криеница ли играеше? Нилсон се постара да диша възможно най-безшумно. Ако момчето се обърнеше и погледнеше към него, щяха да го разкрият. Беше твърде близо.

- Йохан!

Женски глас. Момчето се сниши и извърна глава към живия плет. За миг на Нилсон му се стори, че очите им се срещат. Момчето не помръдна.

- Йохан!

Жената извика по-силно. Внезапно момчето се отлепи от стената и изчезна на бегом зад другия ъгъл на къщата. Нилсон остана сред шубрака. Най-сетне чу да се затръшва врата и настъпи тишина. Почака още няколко минути и тръгна отново.

Сигурно щеше да умре в гората. Да замръзне. Или да я застигне друга смърт, която ще изглежда интересно във вестниците. Така си мислеше, но опасенията й не се сбъднаха. Благодарение на чужда намеса, а не на нейните усилия.

Появи се Аксел.

Изтощена до краен предел, Оливия се свлече върху скала и чу глас.

- Изгуби ли се?

Висок, широкоплещест младеж с къса коса и будни очи стоеше на метър от нея и се взираше в мокрото й до кости привидение. Всъщност не се нуждаеше от отговор. И тя не му отговори.

- Кой си ти? - попита го.

- Аксел. Мама ми каза да пообиколя и да те потърся. Минала край бунгалото ти и видяла, че не си се прибрала. Изгуби ли се?

Меко казано, помисли си тя. Не си виждал по-изгубен човек на този проклет остров.

- Да - отговори.

- Завидно постижение.

- Моля?

-Да се изгубиш на този остров. Не е много голям.

- Благодаря.

Аксел протегна ръка, за да й помогне да стане. Огледа я.

- Вир-вода си. Цопна ли?

Цопване? Така ли го наричат местните? Когато половината проклето Северно море се стовари върху теб?

Ама че чешити!

- Ще ми покажеш ли пътя?

- Разбира се. Ето ти якето ми.

Аксел уви измръзналата Оливия в широкото си, топло яке и я поведе през голямата лоша гора към малкото жълто бунгало. Щом стигнаха, предложи да й донесе храна.

Моят герой, помисли си Оливия. Седеше върху леглото, загърната в одеяло, и държеше чиния с топла храна. Мъж, който спасява живота на хората.

Не говори много, но действа.

Аксел Нордеман.

- Омари ли ловиш?

Зададе му въпроса не съвсем на сериозно.

- Да.

Отговори й. И толкова.

Друг типаж. Не като Улф Молин.

Храната, топлината и спасението кажи-речи възвърнаха нормалния порядък в света на Оливия. Дори телефонът й изсъхна с малко помощ от взет назаем сешоар.

Провери си съобщенията и имейлите и внезапно се сети, че е забравила да се обади отново на Уве Гардман. Позвънила му беше вчера, в нощния влак до Гьотеборг, и се бе включил телефонен секретар. Сега щеше да пробва отново. Видя колко е часът - минаваше десет. Набра номера и пак чу телефонния секретар. Остави ново съобщение и го помоли да се свърже с нея. Прекъсна връзката и се разкашля неудържимо.

„Пневмония?“ - мина й през ума.

През ума на Нилсон минаваха съвсем различни мисли. Беше клекнал. Куфарът лежеше до него. Зелената къща се мержелееше едва-едва далеч зад гърба му. Сега вътре не светеха лампи.

С огромно усилие той избута настрани по-голямата скала. Вече беше преместил по-малката. Взря се в изкопа отдолу. Дълбока дупка - точно както си я спомняше. Лично я беше изровил. Отдавна. За да се подготви за всякакви възможности.