Шила Бьорлинд - Прилив

И дирята на Оливия изстина.

- Каква невероятна памет имаш! - удиви се тя.

Бети спря да си поеме дъх и да се наслади на комплимента.

- Е, да, но имаме и книга за гости.

- Все пак!

- Интересувам се от хората, вярно. Такава съм си.

Бети погледна самодоволно към Оливия и посочи бунгало в края на редицата - номер десет.

- Там беше отседнала глупачката от Стокхолм. Първо беше тук, после отиде на норвежка яхта в пристанището. Фльорца и половина! Кипреше се пред ловците на омари на кея и на момчетата им течаха лигите. Но разбира се, полицаите разпитаха и нея!

- Във връзка с разследването?

- Предполагам. Първо говориха с нея тук, после разбрах, че са я завели в Стрьомстад и са продължили там. Така каза Гунар.

- Кой е той?

- Гунар Вернемюр, полицай. Но вече се пенсионира.

- И как се казваше тя? Глупачката?

- Казваше се... чакай да се сетя... Не помня фамилията, но първото й име беше като на съпругата на Кенеди.

- И какво е то?

- Не знаеш как се е казвала съпругата на Кенеди? Имам предвид онази, дето после се ожени за гърка.... Онасис.

- Не знам...

- Джаки. Джаки Кенеди. Да, така се казваше глупачката. Не помня повече. Ето го твоето бунгало!

Бети посочи една от жълтите къщурки и поведе Оливия към вратата.

- Ключът виси на кука вътре. Ако ти трябва нещо, Аксел живее там.

Показа къща на близкия хълм, облицована с етернитови плочи. Оливия отвори вратата и пусна вътре спортния си сак. Бети остана отвън.

- Надявам се бунгалото да ти хареса.

- Отлично е!

- Добре тогава. Може да се срещнем на пристанището тази вечер. XL ще свири на тромбон в ресторант „Страндкант“, ако те интересува. Довиждане засега!

Бети си тръгна. Внезапно Оливия си спомни какво искаше да я попита през цялото време, но не успя да вметне въпроса.

- Госпожо Нордеман!

- Казвай ми Бети.

- Чудех се... Наистина ли някакво момченце е видяло какво се случва на брега?

- Да. Уве, момчето на Гардманови. Живееха в къща в гората. - Бети посочи към тъмната гора. Майка му почина, а баща му е в старчески дом в Стрьомстад, но къщата още е на Уве.

- Там ли е сега?

- Не, пътува. Той е... как се наричаше... морски биолог. Когато е в Швеция обаче, идва от време на време да нагледа къщата.

- О, благодаря!

- И Оливия, не забравяй какво ти казах... за времето. Ще се влоши бързо, затова не ходи сама край скалите на северния бряг или нещо подобно. Ако решиш все пак да отидеш, Аксел може да те придружи. Опасно е, ако объркаш пътя.

Бети продължи да бърбори. Оливия постоя минута-две пред бунгалото, втренчена в нея. После погледна към къщата, където живееше синът й Аксел. Стори й се доста комично непознат мъж да върви по петите й като бодигард само защото духа малко вятър.

Купи си куфар в Стрьомстад. Куфар с колелца и разтегаема дръжка. Когато се качи на борда на костерския ферибот, приличаше на най-обикновен турист.

Но не беше.

Беше турист може би, но не най-обикновен.

Беше мъж, борил се с нарастващия хаос в гърдите си по целия път от Гьотеборг. Засега губеше битката.

Знаеше, че вече е близо. Беше длъжен да се овладее. В плана му нямаше място за колебание или слабост. Налагаше се да запази хладнокръвие.

Когато фериботът потегли, у него се надигна нещо лъскаво, студено, голо. Като скалите, които подминаваха. Внезапно се замисли за Боскес.

Бяха се прегърнали.

Оливия легна върху семплото легло в бунгалото. Във влака беше спала лошо. Сега се изтегна и вдъхна плесенясалия въздух в стаята. Не е плесен, помисли си, просто е задушно. Погледна към голите стени. Никакви картини или плакати; нито дори някое от онези рибарски стъклени кълба за мрежи. Нямаше да поместят интервю с Бети в лъскаво списание. Или с Аксел, ако той бе избрал мебелировката. Оливия извади карта. Беше я купила, преди да се качи на ферибота в Стрьомстад. Доста подробна карта на северозападната част на острова, само на нея. Заливи със смешни имена и недалеч - на картата - Хаслевикарна.

Там щеше да отиде.

На местопрестъплението.

Защото това беше целта на пътуването, знаеше го. Да разгледа мястото, където бе извършено убийството.

Криминален туризъм?

Все едно. Важното беше да стигне до онзи бряг. Където бяха погребали и удавили младата жена.

С дете в утробата.

Оливия остави картата да се разстеле върху гърдите й и умът й се зарея към хаслевикарнските заливи; към брега, морето, отлива, тъмнината, голата млада жена в пясъка, момченцето някъде в мрака и извършителите - трима, така пишеше в полицейския доклад. Достоверни ли бяха обаче показанията на свидетеля? Ужасено деветгодишно дете в нощта? Сигурни ли бяха, че момчето наистина е видяло трима мъже. Или бяха приели думите му като отправна точка, понеже не са разполагали с друго? Ами ако са били петима? Малобройна секта?