Шила Бьорлинд - Прилив

На изчезналия модел му беше все едно.

Вървеше към нощното си убежище. Бараката с хлътнал покрив зад някогашното депо за тежки машини. Където имаше някакъв навес да го пази от дъжда, стени - да го пазят от вятъра, и под - от най-лошия студ. Нямаше осветление, но за какво би му послужило? Знаеше как изглежда бараката отвътре. Но отдавна бе забравил как изглеждаше самият той.

Спеше тук.

В добри дни.

В лоши като днешния то изпълзяваше навън. Онова, което не искаше да вижда. Не го безпокояха плъховете, хлебарките и паяците. Гадинките можеха да си щъкат, колкото си искат. Другото изпълзяваше от него.

От случилото се много, много отдавна.

И с него не можеше да се справи.

Не можеше да го убие с камък, да го стресне с рязко движение. Не можеше дори да го убие с крясъци. Макар да се опитваше - както тази вечер - да прогони влечугото с крясъци, знаеше, че е безполезно.

Не можеш да убиеш миналото с крясъци.

Дори цял час да крещиш с пълно гърло. Просто унищожаваш гласните си струни. Когато стигнеш дотам, използваш последното, което искаш да използваш, защото знаеш, че ти помага и същевременно те погубва.

Пиеш лекарства.

Халдол и стезолид.

Които убиват влечугото и смълчават крясъците. И ампутират още една част от достойнството ти.

После губиш свяст.

Заливът имаше същата форма както тогава. Скалите се издигаха там, където се бяха издигали. Брегът се извиваше като дъга край същата гъста гора. При отлив все още пресъхваше далеч навътре към морето. В това отношение нищо не се бе променило в Хеслевикарна двайсет и три години по-късно. Мястото и сега беше красиво и спокойно. Всеки, дошъл да му се наслади днес, едва ли би могъл да си представи какво се е случило тогава.

Точно тук, в нощта на високия прилив.

Той излезе от зоната за пристигащи на гьотеборгското летище „Ландветер“ с късо кожено сако и черни джинси. Беше се преоблякъл в тоалетната. Не носеше нищо и тръгна право към рампата на такситата. Имигрант с вид на човек, който би предпочел да е в леглото, се измъкна от първото такси и отвори задната врата.

Дан Нилсон седна в колата.

- Централна гара.

До Стрьомстад нагоре по брега щеше да пътува с влак.

Усещаше се още щом големият червен ферибот напуснеше убежището на пристана. Тягата на люлеещата се вода. Влошаваше се с всяка измината морска миля. Тук цялото Северно море се блъскаше в сушата. Когато вятърът достигна девет-десет метра в секунда, стомахът на Оливия се разбунтува. Обикновено не страдаше от морска болест. Беше плавала често в лодката на родителите си, главно в Стокхолмския архипелаг, но дори там понякога духаше силен вятър. Призляваше й единствено при мъртво вълнение с дълги вълни.

Като сега.

Провери къде е тоалетната. Вляво, срещу столовата. Нямаше да плават дълго; вероятно щеше да издържи. Купи си кафе и канелена бисквита, както обикновено се прави на ферибот, и седна до един от големите прозорци. Бе любопитна да види как изглежда архипелагът откъм западния бряг, толкова различен от обичайната й гледна точка от изток. Тук скалите бяха ниски, изгладени от вятъра, тъмни.

Опасни, помисли си тя, когато видя как вълните се блъскат в едва различимия риф.

За шкипера обаче това е ежедневие, каза си тя. По три курса всеки ден през зимата и поне по двайсет сега. През юни. Погледна към салона. Почти всички места бяха заети, макар да беше рано сутринта. Жители на острова, прибиращи се вкъщи след нощна смяна в Стрьомстад. Летовници на път за първата си почивна седмица. И само неколцина еднодневни екскурзианти.

Като нея.

Е, почти.

Всъщност щеше да пренощува на острова. Една нощ, не по-дълго. Беше си резервирала малко бунгало по средата на острова. Доста скъпо - все пак беше разгарът на сезона. Погледна отново през прозореца. На хоризонта различи тъмен бряг и осъзна, че сигурно е Норвегия. Толкова близо? В същия момент телефонът й звънна. Беше Лени.

- Ще си каже човек, че си умряла! От цяла вечност не си се мяркала онлайн! Къде си, по дяволите?

- Пътувам към Нордкостер.

- И къде е това?

Географските познания на Лени не бяха блестящи, едва ли би успяла да отбележи Гьотеборг върху празна карта. Имаше обаче други таланти. Сред тях и това, което сега щеше да сподели с Оливия. С Якоб минало като по ноти, вече се водели двойка и планирали да посетят заедно големия фестивал „Мир и любов“.

- Ерик си тръгна с Лоло... така де, след „Странд“, но първо попита за теб!