Шила Бьорлинд - Прилив

Но какво толкова.

- Поддържаш ли връзка с баща си?

- Да, разбира се. Защо?

- Търся детектив, който вече не работи в полицията и сякаш никой няма представа къде е. Том Стилтон. Баща ти може би знае нещо.

- Стилтон ли каза?

- Да. Том Стилтон.

- Ще попитам.

- Благодаря.

Оливия се качи в колата и потегли.

Улф остана там, където беше, и поклати леко глава. Трудно момиче. Не недостъпно, но трудно. Винаги се държеше на разстояние. Канеше я да отидат на бар с други колеги, но не, тя все си намираше извинения. Ще учи, ще ходи на фитнес, ще прави неща, каквито всички правят, но намират време за бира. Потайна наистина, помисли си Улф. Но красива, с чувствени устни, атлетични рамене, никакъв грим.

Не смяташе да се отказва.

Оливия - също. Нито от случая с убийството край брега, нито от случая с изчезналия детектив. Дали има връзка между двете? Открил е нещо, спрели са го и са го принудили да замине в чужбина? Но защо? Бе напуснал по лични причини, нали? Това ли беше сянката в очите на Боглунд?

Оливия усети, че се отнася в догадки. Това бе недостатъкът да се родиш с въображение и да отраснеш с родители, които разнищват кроежи на кухненската маса. Винаги търсеше конспирация. Връзка.

Мистерия, която да разгадава, докато заспива.

Бялата кола свърна по Кларастранд. Музиката в слушалките й звучеше приглушено и метафорично. Този път слушаше „Депортийс“. Харесваше песни, които казват нещо.

Шосето залъкатуши по хълма с развъдника за зайци и тя се усмихна. Тук баща й винаги забавяше ход и я поглеждаше в задното огледало.

- Колко са днес?

И малката Оливия започваше да брои бързо.

- Седемнайсет! Виждам седемнайсет!

Оливия пропъди спомена и натисна педала за газта. Имаше изненадващо малко коли. Лятото започва, разбира се, каза си. Хората заминават в провинцията. Замисли се за старата им семейна вила на остров Тюнингьо. Там прекарваше летата като малка. С Мария и Арне непристъпна идилия. Малко езерце, раци, училище по плуване и оси.

Сега Арне го нямаше и същото важеше за раците. Бяха останали само тя и майка й. И семейната вила, толкова силно свързана с Арне - с постоянните му грижи за къщата, с риболова, с неизчерпаемите му идеи за вечерите. Там той беше различен баща. Баща на дъщеря си, който има време и място за всичко, което не намира място в професионалния им дом - така Оливия наричаше къщата в Ротербро, където бе отраснала. В нея живееха по план и в педантичен порядък. „Не сега, Оливия, ще го обсъдим по-късно.“ В лятната вила беше точно обратното.

Сега обаче Арне го нямаше там. Само майка й Мария бе там, а това не беше същото. За нея мястото се бе превърнало сякаш в задължение. Нещо, за което непременно трябва да полага грижи, та Арне да не се засрами, ако го види. Но как ще го види? Той е мъртъв, нали? Баща й никога не се тюхкаше, ако боята по фасадата се излющи. Мария обаче нямаше мира. Понякога на Оливия й се струваше, че долавя нещо невротично у нея. Майка й се чувстваше длъжна да работи неуморно, за да отблъсква нещо друго, незнайно какво. Сигурно трябва да поговори с нея. Трябва да...

- Да?

Мобилният й телефон звънна.

- Здрасти, Улф е.

- Здрасти.

Говорих с татко. За Стилтон.

- Вече? Страхотно. Благодаря. Какво каза той?

Каза, че няма представа.

- Добре. Значи няма представа къде е Стилтон?

- Да, но е запознат със случая на Нордкостер.

- О, добре.

Настъпи тишина. Оливия свърна по рампата към улица „Сентралброн“. Какво още да каже? Благодаря? За какво? За поредното „нямам представа“?

- Благодаря все пак.

- За нищо. Ако ти потрябва помощ, просто звънни.

Оливия прекъсна връзката.

Сестрата на Боскес закара Дан Нилсон до Пакера от другата страна на острова. Той взе ферибота до Пунтанерас и после продължи с такси до Сан Хосе. Скъпо, но не искаше да рискува да изпусне самолета.

Таксито го остави на „Хуан Сантамария“ - международното летище в Сан Хосе. Нямаше багаж. Беше горещо и влажно. По тънката му риза имаше потни ивици чак до кръста. Недалеч от него новопристигнали туристи се радваха на топлината. Коста Рика! Най-сетне!

Нилсон влезе в залата за заминаващи.

- Кой терминал?

- Шести.

- Къде проверяват документите?

- Ето там.

- Благодаря.

Тръгна към гишето. Не беше пътувал в тази посока. Бе летял само насам. Преди много време. Сега заминаваше. Постара се да остане в защитния си пашкул. Налагаше се. Не биваше да си позволява да мисли. Не биваше да мисли за повече от един етап наведнъж. Първо гишето, после терминалът и самолетът. Качва се на борда и готово. Тогава няма да е толкова важно да не се пропуква. Ще се справи. Стигне ли местоназначението, започва вторият етап.