Шила Бьорлинд - Прилив

Но това беше Стария Родригес.

Родригес-младши, Боскес, в крайна сметка остана сам в къщата. Сексуалната му ориентация не му беше дала деца, а последният му любовник бе починал преди две години.

Сега Боскес беше на седемдесет и две и отдавна не чуваше цикадите.

Но беше добър приятел.

- Какво искаш да направя? С чантата? - попита той.

- Да я дадеш на Хилберто Ювисио.

- Но той не е ли полицай?

- Да, именно затова - каза Дан Нилсон. - Вярвам му. И той ми се доверява. Понякога. Не се ли върна до първи юли, дай чантата на Ювисио.

- И какво да направи той с нея?

- Да я изпрати на шведската полиция.

- Как?

- Вътре има лист. Написано е как.

- Добре.

Боскес сипа ром в чашата на Нилсон. Седяха пред забележителната къща. На нещо като веранда поради липса на по-подходяща дума. Нилсон бе отмил криво-ляво прахоляка от пътя с хладка вода. Сега отпъди с ръка рояк насекоми и вдигна чашата с рома. Както вече бе споменато, спазваше мяра във всичко, и Боскес се изненада доста, когато го попита дали има ром. Сега наблюдаваше Големия швед с известно любопитство. Положението не беше обичайно. Не само заради рома; цялото поведение на шведа не бе обичайно. Познаваше го от първия му ден тук. Нилсон нае къщата на сестра му в Мал Паис, а после я купи. Това сложи началото на дълго и сърдечно приятелство. Не, сексуалните предпочитания на Боскес не бяха заразили Нилсон. Начинът обаче, по който шведът виждаше и вършеше нещата, допадна на Боскес.

Много.

Нилсон не приемаше нищо за даденост.

Боскес - също. Различни обстоятелства го бяха научили да подхожда грижливо и внимателно към всичко, което има. То може изведнъж да изчезне. Добре е, докато го имаш, но после не остава нищо.

Като Нилсон.

Той беше тук. Спогаждаха се. Скоро няма да е тук, помисли си внезапно Боскес.

- Случило ли се е нещо?

- Да.

- Искаш ли да поговорим?

- Не.

Дан Нилсон стана и погледна към Боскес.

- Благодаря за рома.

- De nada.

Нилсон остана прав пред Боскес. Достатъчно дълго, та той да усети, че също трябва да се изправи, а щом стана, Нилсон го прегърна. Кратка прегръдка за сбогом, с каквато мъжете често се разделят. Особеното беше, че тази прегръдка бе първата помежду им.

И последната.

Еднооката Вера имаше радио. Малък транзистор, намерен в казан за боклук пред къща в Дьобелнсгатан - с антена и всичко. Кутията беше счупена, но работеше. Сега седяха в Гласблосар Парк и слушаха радио „Сянка“ - програма, създадена от и за бездомници. Излъчваше се по един час седмично. Звукът стържеше малко, но всички знаеха за какво говорят. Бенсеман. „Трашкик“. За садистите, които търсят нови жертви.

Сред тях.

Да ги пребият и да пуснат филма в интернет.

Бяха на мушка.

- Трябва да сме заедно!

Мюриел го изкрещя. Беше взела нещо, което премахваше задръжките, и бе решила да изрази ясно мнението си. Перт и четиримата други по пейките я погледнаха. Заедно? Какво иска да каже?

- Какво ще рече „заедно“?

- Да сме един до друг! Да не оставаме сами... да не им даваше шанс... да ни пребият... когато сме сами...

Гласът на Мюриел се изключи мигом, когато всички се втренчиха в нея. Тя впи очи в чакъла. Вера приближи до нея и погали шарената й коса.

- Добра идея, Мюриел. Не бива да оставаме сами. Ако сме сами, ще се страхуваме и те веднага ще ни надушат. Като кучета са. Надушват страха ни и ни пребиват.

- Именно.

Мюриел вдигна леко глава. В друг живот би искала Вера да й бъде майка. Майка, която я гали по косата и се притичва на помощ, когато хората я гледат. Никога не бе имала такава майка.

Сега беше твърде късно.

Твърде късно за повечето неща, помисли си Мюриел.

- Чухте ли, че ченгетата сформирали нова група, за да заловят копелетата?

Вера се огледа и видя, че двама от другите кимат. С оскъден ентусиазъм. Всички по пейките имаха личен опит с ченгетата - от по-старо и по-ново време. И този опит не им даваше основания да изпитват особен ентусиазъм. Щяха ли полицаите да положат повече усилия, за да защитят бездомните, от необходимия минимум да удовлетворят пресата? Не, никой от тях не си го помисли и за наносекунда. Знаеха си мястото в скалата на приоритетите, и то не беше в началото.

Нито дори в края.

Беше от опаката страна на салфетката от дюнер, с която Рюне Форш си бършеше устата.

Знаеха го отлично.

Аудиторията в Полицейския колеж беше почти пълна. През последния ден от пролетния семестър имаха посетители от Националната лаборатория по криминология в Линкьопинг. Изнасяха им лекция за специалните техники и методи.