Шила Бьорлинд - Прилив

Шведският.

Въртеше се на седалката и се обръщаше.

Точно както очакваше, в самолета се почувства като балон с изпуснат въздух. Скрити ъгли се показаха и миналото започна да се процежда наяве.

Капка по капка.

Когато професионално любезните стюардеси си свършиха работата и най-сетне приглушиха осветлението, той беше заспал.

Или поне така мислеше.

Случващото се в сънното състояние на мозъка му трудно би могло да се нарече заспиване. По-скоро изтезание. С болезнено осезаем декор.

Бряг, убийство, жертва.

Всичко се въртеше около това.

И всичко трябваше да се върти около това.

Оливия най-после се бе заела със сифона в банята. Със засилващо се усещане, че ще повърне, и с помощта на четка за зъби и взета назаем отвертка успя да изтегли дебела сиво-черна наденица, дълга около една педя. Наденица от косми, запушили отточната тръба. Доповръща й се още повече, когато осъзна, че част от космите не са нейни. Сигурно се бяха събирали години наред. Изпънала ръка, пренесе наденицата от косми до кофата за боклук, пусна я вътре и веднага завърза найлоновия плик, да не би находката й да оживее.

После седна да си провери имейла.

Спам, спам, спам. И после мобилният й телефон звънна.

Беше майка й.

- Будна си, нали? - попита тя.

- Осем и половина е.

- С теб никога не съм сигурна.

- Какво искаш?

- Кога да те взема утре?

- Да ме вземеш?

- Купи ли предпазно тиксо?

О! Тюнингьо значи! Да, разбира се. Преди няколко дни Мария й се беше обадила. Било време да се захванат със слънчевата страна на вилата, където фасадата била най-уязвима. Арне винаги й обръщал специално внимание. Щели да я пребоядисат през уикенда. Не я попита дали има други планове. В света на Мария нямаш други планове, ако си й дъщеря и самата Мария има планове.

Тази седмица трябваше да пребоядисат слънчевата страна на вилата.

- Не мога.

Оливия бързо прелисти календара в главата си, търсейки оправдание.

- Как така не можеш? Защо не можеш?

Частица от секундата преди да изобличат блъфа й, Оливия зърна папката до лаптопа. Случаят с убийството на брега.

- Ще пътувам до Нордкостер.

- Нордкостер? Каква работа имаш там?

- Ммм... в колежа ни възложиха проект.

- Не може ли да го отложиш за следващата седмица?

- Не. Вече си купих билет за влака.

- Но сигурно можеш...

- И знаеш ли какъв е проектът? Убийство, което татко е разследвал! През осемдесетте! Странно, нали?

- Кое е странно?

- Че е същият случай.

- Той работеше по много случаи.

- Да, знам, но все пак...

Нататък разговорът не продължи дълго. Мария явно разбра, че няма начин да накара Оливия да отидат на вилата. Попита я как е Елвис и затвори веднага след като чу отговора.

Оливия бързо отвори сайта за резервации на билети.

Почти през целия ден Йеле беше сам. Продаде няколко списания. Посети новата комунална кухня на Камакаргатан. Купи си евтина храна. Отбягваше хората. Отбягваше хората, доколкото е възможно. Изтърпяваше Вера и още един-двама бездомници, но иначе странеше от другите. Живееше в пашкул от самота. Изолиран, физически и умствено. Намираше вътрешен вакуум, където се опитваше да пази равновесие. Вакуум, където нямаше и помен от случилото се в миналото. От всичко случило се, което нищо не можеше да промени. Имаше психически проблеми и диагноза; пиеше лекарства, за да овладява психозите си. И да успява да функционира - криво-ляво. Или да оцелява, помисли си той, беше въпрос по-скоро на оцеляване. Да успее да преживее часовете от събуждането сутрин до заспиването вечер. С възможно най-малко контакти с околния свят.

И възможно най-малко мисли.

Мисли за това, което е бил някога. В друг живот, в друга вселена, преди да удари първата мълния. Онази, която разруши всякаква възможност за нормален живот и създаде верижна реакция от съсипия и хаос, а накрая и първата психоза. И адът след нея. Когато стана съвсем различен човек. Човек, който успешно и съзнателно унищожи социалната си мрежа. За да потъне. Да забрави.

Да напусне всичко.

Това се случи преди шест години - номинално. За Йеле беше далеч по-отдавна. За него всяка изминала година изтриваше все по-незаличимо обичайните представи за време. Той съществуваше в безвременно нищо. Вземаше списание, продаваше списания, ядеше нещо понякога, търсеше сравнително безопасни места за нощуване. Места, където ще го оставят на мира. Където никой няма да се бие, да пее или да сънува шумно ужасяващи кошмари. Преди време бе открил стара дървена барака с хлътнал покрив в околностите на града и далеч от отъпканите пътеки.