Шила Бьорлинд - Прилив

О, чудесно, помисли си Оливия, поне съм била първият избор.

- Та какво ще правиш там? На острова? Среща ли имаш?

Оливия й обясни накратко, не всичко, защото знаеше колко ограничен е интересът на Лени към колежанската й работа.

- Чакай, някой звъни на вратата! - прекъсна я Лени. - Сигурно е Якоб! Дръж ме в течение, Ливия! Обади се, когато се върнеш!

Лени прекъсна връзката точно когато фериботът наближи тесния пролив между островите Костер.

Фериботът пусна котва до западния док в югоизточната част на Нордкостер. Няколко неотличими товарни камионетки с неотличими островитяни в тях бяха паркирани на кея. Първата пратка за деня бе пристигнала.

Включително Оливия.

Тя стъпи на кея и усети как се клати. Едва успя да запази равновесие и едва след няколко секунди осъзна, че кеят е неподвижен. Нейното тяло се клатушкаше.

- Тежко плаване?

Жената, която попита, приближи до Оливия. Възрастна жена с посребрени коси, дълъг черен дъждобран и лице, гледало към морето през по-голямата част от живота й.

- Нещо такова.

- Аз съм Бети Нордеман.

- Оливия Рьонинг.

- Нямаш ли багаж?

Оливия държеше спортен сак и според нея той се водеше за багаж. Щеше да остане само една нощ.

- Само това.

- Носиш ли топли дрехи?

- Не. Топли дрехи?

- Не усещаш ли? Вятърът духа откъм морето и ще се засилва, а ако завали, тук става ад. Или смяташ да не си подаваш носа от бунгалото?

- Не, но... Нося си пуловер.

Бети Нордеман поклати леко глава. Нямаше да се научат тези сухоземци. Понеже в Стрьомстад грее слънце, идват тук по плувки и шнорхели, и след час хукват към магазина на Лефе да си купуват дъждобрани, галоши и бог знае какво.

- Ще вървим ли?

Бети тръгна и Оливия я последва. Почти подтичваше, за да не изостава. Минаха край няколко метални кошници, натрупани по вълнолома. Оливия ги посочи.

- Капани за омари?

- Да.

- Много ли се хващат тук?

- Не е като преди. Сега позволяват само по четиринайсет капана на рибар. Така решиха, преди да се снабдим с колкото си щем. Но всъщност е добре, защото бездруго не са останали много омари.

- Жалко. Обичам омари.

- Аз не обичам. Последният път, когато ядох омар, ми беше за пръв път, и оттогава се придържам към раците. Те харесват омари!

Бети посочи две огромни яхти до дока в далечината.

- Норвежци. Идват тук и купуват всеки омар, който се хване в капаните ни. Скоро ще изкупят целия Нордкостер.

Оливия се подсмихна. Не се изненада, че има напрежение между норвежките новобогаташи и старите нордкостерци. Живееха толкова близо едни до други.

- Сезонът на омарите обаче започва чак през септември, така че дотогава ще трябва да ги вадят от фризера. Или да ги внасят от Америка. Както направи веднъж онзи... Магнусон.

- Кой е той?

- Ще ти покажа.

Подминаха няколкото дървени къщи край водата - червени и черни рибарски бараки; ресторант „Страндкантен“; магазини, където предлагаха смесица от островен кич и стари рибарски такъми. После - пералня „Лефе“, рибарница „Лефе“, каяци „Лефе“ и „Веранда Лефе“.

- Този Лефе май е бръкнал във всеки пай.

- Да, тук го наричаме XL - съкратено от Екстра Лефе. Отрасна край източния бряг на острова. Веднъж посети Стрьомстад, получи ужасно главоболие и оттогава не е напускал Нордкостер. Ето!

Намираха се малко над пристанището. Големи и малки къщи се редяха край тясното шосе. Почти всички бяха добре поддържани, със спретнати, изрядно боядисани фасади. Мама би ги одобрила, помисли си Оливия, и погледна накъдето й сочеше Бети. Към внушителна къща, очевидно построена съобразно красивия полегат склон към морето, където се издигаше.

- Това е къщата на Магнусон. Бертил Магнусон, собственикът на рудодобивната компания. Построи я през осемдесетте. Нямаше нито разрешително за строеж, нито нищо. После си купи документите.

- Как така?

- Покани всички местни общински съветници на шикозна вечеря, внесе сто омара от Америка и проблемът се разреши. За хората от сушата не важат същите правила както за нас.

Продължиха напред. Къщите оредяха. Бети водеше, Оливия слушаше. Бети бърбореше ли, бърбореше. Осведоми Оливия кой лови омари незаконно, кой има афера с нечия съпруга и кой не си поддържа градината.

Дребни и не толкова дребни простъпки.

- А тук живееше приятелят му, между другото. Онзи, който изчезна.

- Чий приятел?

Бети стрелна с поглед Оливия.

- Как чий... на Магнусон. Разказах ти по-рано за него.

- О, да, да. И кой изчезна? Магнусон?

- Не, приятелят му, както току-що казах. Не му помня името. Изчезна обаче и ако не ме лъже паметта, смятаха, че е похитен или убит.