Шила Бьорлинд - Прилив

Ето пак.

Безплодни размишления.

Стана и усети, че моментът е настъпил.

Да стане криминален турист.

Прогнозата на Бети за времето се оказа сравнително точна, като изключим факта, че дъждът бе връхлетял острова още в ранния следобед. Вятърът откъм морето духаше по-силно и температурата беше спаднала драстично.

Навън беше доста ужасно.

На излизане Оливия едва успя да отвори вратата. Тя се захлопна след нея още щом прекрачи прага. Допълнителният й пуловер помагаше донякъде, но вятърът развяваше косата й пред очите и я заслепяваше, а дъждът се лееше като из ведро. Защо, по дяволите, не си взе дъждобран? Беше постъпила като аматьор. Или сухоземец, както би казала Бети. Оливия погледна към къщата на Аксел.

В никакъв случай. Има си граници.

Избра пътека към гъстата гора.

Много гъста. От десетилетия не бяха разреждали дърветата и никой не бе почиствал храсталаците. Сухи, чупливи клони, заплетени шубраци, всичко почти черно и само тук-там - парчета ръждясала телена мрежа.

Тя обаче продължаваше упорито по пътеката. Едва-едва. Предимството беше, че между дърветата вятърът бе по-слаб. Оставаше дъждът. Отначало използва картата да си заслони главата. После осъзна колко глупаво е хрумването й. Картата бе единствената й възможност да стигне до целта.

Първо искаше да види къщата на момченцето. Уве Гардман. Според Бети се намираше някъде тук, сред дърветата, макар Оливия да започваше да се съмнява. Виждаше само безформена маса от храсти, паднали дървета и телена мрежа.

Внезапно тя изникна пред нея.

Скромна черна дървена къща. Два етажа сред гората, на поляна, където дърветата отдавна бяха изсечени. Отзад имаше стръмнина, отпред нямаше градина. Оливия огледа къщата. Изглеждаше безлюдна и страшновата. Поне в сегашната обстановка. Силен вятър и сгъстяваща се тъмнина. Побиха я тръпки. Как й щукна, че иска да види къщата? Вече бе разбрала, че момчето - сега мъж на около трийсет и две - не е тук. Бети й беше казала. Оливия поклати леко глава, но извади мобилния си телефон и щракна няколко снимки на къщата. Да ги включи, ако реши, в доклада си за случая.

Къщата на Уве Гардман.

Напомни си да му се обади, когато се върне в бунгалото.

Едва след половин час се добра до северната част на острова. Сега, стигнала до целта - почти до целта - започна да проумява предупреждението на Бети. Тук беше напълно изложена на произвола на откритото море. Дъждът се сипеше от черните облаци. Вятърът виеше между скалите. Гигантски вълни от Северно море прииждаха и се блъскаха в скалите. Трудно й беше да прецени колко високо се вдигат.

Сви се зад голяма скала и погледна към морето. Мислеше, че е на безопасно място, но ненадейно грамадна вълна се втурна с грохот към скалата и водата заля краката й. Усети как студеният талаз дръпва тялото й, паникьоса се и изпищя.

Ако не беше паднала в плитка падина, морето щеше да я грабне.

Осъзна го обаче доста по-късно.

Сега тичаше.

Колкото я държат краката.

Далеч от морето. Към сушата.

Тича, докато не се спъна в плоска скала или по-точно в оазис от плоски скали. Просна се ничком и прегърна камъка, прегърна Майката земя, запъхтяна, с окървавено чело от подхлъзването в падината.

След доста време събра смелост да се обърне и да погледне към бушуващото море отвъд заливите и разбра какъв идиот е била.

Тогава цялото й тяло се разтресе.

Беше вир-вода.

Тромбоновата вечер с XL в „Страндкантен“ - ресторант с иначе отлична репутация не бе събрала много посетители. Вероятно тромбонът беше разколебал клиентелата. По масите седяха шепа местни с чаши бира, XL се мъдреше-в ъгъла с тромбона си и Дан Нилсон също беше тук.

Заел масата най-близо до водата. Вятърът блъскаше дъжда в прозореца. Дан бе дошъл тук направо от ферибота. Не защото се чувстваше гладен или жаден, или за да избяга от дъжда.

Искаше да събере сили.

Всички сили, които успее да събере.

Знаеше, че има минимален риск да го познаят. Преди много години имаше вила тук. Но беше принуден да поеме този риск.

Сега седеше над чаша бира. Една от келнерките прошепна на XL, докато си почиваше от тромбона - прилича на полицай, онзи мъж до прозореца, a XL бе отговорил, че лицето му се струва някак познато. Нилсон обаче не го чу. В мислите си той беше другаде. Далеч, край северния бряг на острова.

Където беше ходил преди.

Място, което щеше да посети отново тази вечер.

А после - още едно място.

И когато свършеше това, щеше да сложи точка.