Шила Бьорлинд - Прилив

Или обратното, не беше напълно ясно.

Не знаеше.

Но щеше да разбере.

Освен че беше вир-вода, с окървавено чело и почти в ступор от уплаха, я сполетя малка катастрофа. Изгуби картата. Или гигантската вълна я бе взела. Сега нямаше карта. Не знаеше накъде да тръгне. Нордкостер не е голям остров, не и в лятно слънце и юнска топлина, но разрази ли се буря, завали ли порой и започне ли да се стъмва, островът е достатъчно голям да се изгубиш.

Достатъчно голям да се изгуби сухоземец.

Гори, трънливи поляни, скалисти възвишения внезапно изникват пред теб.

Особено ако никога не си идвал тук.

Като Оливия.

Която се намираше посред Нищото. Напълно дезориентирана. Отпред - тъмна гора, зад нея - хлъзгави скали. И понеже иначе отличният й мобилен телефон се бе потопил в морето и я бе предал, нямаше кой знае какъв избор.

Освен да започне да върви.

В една посока или друга.

И тя вървеше разтреперана ту в една посока, ту в друга.

Дан Нилсон знаеше точно къде отива, макар че заради ужасното време се бе стъмнило съвсем. Не му трябваше карта. Повлече куфара след себе си по чакълестото шосе, отдалечавайки се от морето, после свърна по пътека там, където знаеше, че ще я намери.

Която водеше до мястото, където отиваше.

Първото място.

Обикновено не се страхуваше от тъмнината. От малка спеше сама в къщата в Ротербро. И в лятната им вила. Точно обратното всъщност - намираше я за приятна и успокоителна, когато се спусне над всичко и го забули. И тя остане на спокойствие.

Сама.

Сега също беше сама. Но при различни обстоятелства. Сега беше сама на непознато място. Бучаха гръмотевици, дъждът се лееше като из ведро. Виждаше на метър-два пред себе си, не повече. Само дървета и скали и пак дървета и скали. Подхлъзваше се върху мъх, препъваше се в камъни, клони я бодяха изневиделица по лицето, поглъщаха я дълбоки падини. Чуваше и шум. Воят на вятъра, който не я плашеше. Не се страхуваше и от разяреното море наоколо, защото знаеше какво е. Но другите звуци? Внезапното приглушено мучене, прорязващо мрака. Овце ли блееха? Едва ли. А този тънък писък, долетял преди секунда измежду дърветата? Кой го бе издал? Изведнъж го чу отново, по-отблизо, после писъкът се потрети. Притисна се към дървесен ствол и се взря в тъмнината. Очи ли блестяха там? Две очи? Жълти? Сова? Има ли сови в Нордкостер?

После зърна сянката.

Далечна светкавица прониза гората с тънък сноп светлина и разкри сянка, която се движеше между дърветата на няколко метра от нея.

Сянката я ужаси.

Светлината помръкна бързо, както се бе появила, и пак се възцари мрак. Не знаеше какво е видяла.

Между дърветата.

Човек?

Мъжът, който влачеше куфара си с колелца през гората, наистина беше човек. Целеустремен човек. Мократа му руса коса лепнеше на кичури по лицето му. Това не го притесняваше. Случвало се бе да е навън и в по-лошо време. В други части на света. Изпълнявайки съвсем различни задачи. Далеч по-неприятни. Имаше известна практическа подготовка. Щеше ли да му помогне този път? Не знаеше.

Нямаше опит в подобни задачи.

Вярно, беше го виждала само на картата - е, и в Гугъл всъщност - но понеже дъждовните облаци неочаквано решиха да се пренесат над континента и позволиха на студената луна да надникне през тясна пролука, тя позна брега.

Гледаше право към заливите Хаслевикарна.

Доста се беше лутала. Дрехите й бяха подгизнали. Раната на челото й беше спряла да кърви, но се тресеше цялата, а сега се бе натъкнала на това. На първоначалната си цел. Набелязана преди векове.

Сега се тресеше и по други причини.

Неземната синя светлина на мъртвото небесно тяло горе създаваше зловеща атмосфера. И очевидно имаше отлив. Сушата се стелеше сякаш до безкрая. Започваше от пясъчните дюни и се простираше далеч навътре към морето.

Стигна до едната страна на брега и замаяна се отпусна тежко върху голяма скала.

Значи тук се бе случило.

Ужасното убийство.

Ето го брега. Ето къде бяха погребали голата жена.

Прокара длан по скалата пред себе си.

Къде ли е било момчето, когато е видяло всичко? На мястото, където седи тя сега? Или в другия край на дългия бряг? Където също се издигаха скали. Стана, погледна към тях и тогава го забеляза.

Мъж.

Излезе от далечния край на гората с... какво беше това? Куфар с колела? Оливия клекна и се скри зад скалата. Мъжът остави куфара и тръгна по сухия пясък към морето. Бавно, все по-навътре и навътре. Внезапно спря. Застина и погледна към луната... после надолу към пясъка и пак към небето. Вятърът развяваше косата и якето му. Той клекна и сведе глава като в молитва, сетне се изправи отново. Оливия притисна уста със свитите си юмруци. Какво прави мъжът? Чак там? До морето? Точно сега, когато има отлив и пълнолуние?