Шила Бьорлинд - Прилив

- Запомних какво ми разказа и си го записах в самолета.

Зачете:

- Много красива. От Плая дел Кармен, Мексико. Сродница на известен художник. Изработвала...

Абас замълча.

- Какво?

- Не мога да разчета какво съм написал. Имаше турбуленция и... Аха! Гоблени! Шиела красиви гоблени. Била любимка на местните в Мал Паис. Обичала Дан Нилсон. Това е горе-долу.

- Къде са се запознали?

- В Плая дел Кармен. После дошли в Коста Рика да започнат нов живот заедно. Както се изрази Боскес.

- В средата на осемдесетте? - попита Оливия.

- Да. После тя забременяла.

- Дошла на Нордкостер и я убили - каза Стилтон.

- Но кой? И защо? - почуди се Абас.

- Бертил Магнусон вероятно - отговори Стилтон. - Венд казва, че на касетата е записан неговият глас, а и той е имал лятна вила на Нордкостер.

- Още по онова време?

- Да - каза Оливия.

Помнеше какво й разказа Бети Нордеман.

- Значи теорията ти за Джаки Берилунд отпада - отбеляза Стилтон.

- Защо? Ами ако Магнусон познава Джаки? Ако й е бил клиент? Нищо чудно да е била с него тогава. Може би са съучастници? На брега е имало трима души.

Стилтон сви рамене. Не му се говореше за Джаки Берилунд. Оливия смени темата и се обърна към Абас.

- Мъжете, които нахлуха в къщата на Венд? Какво се случи с тях?

- Съжалиха, че са влезли.

Стилтон погледна към Абас. Не знаеше какво се е случило, но предположи, че включва подробности, неподходящи за ушите на младата Рьонинг. И Абас несъмнено го съзнаваше.

- Но те сигурно са търсели нещата, които си взел от Боскес - каза Оливия.

- Вероятно.

- За кого са работели тогава? За човек от Швеция, нали?

- Да.

- Сега пак ще каже „Джаки Берилунд“.

Стилтон обаче се подсмихна при тези думи. Вече уважаваше достатъчно Оливия. Той се изправи и погледна към Абас.

- Може ли да...

- Леглото вече е готово.

- Благодаря.

Оливия изтълкува диалога така: „Стилтон ще пренощува в апартамента на Абас“.

Вече нямаше каравана на разположение.

Осъществи се третият - бедственият - сценарий. Мете отиде право в полицейската централа. Влезе през стъклената врата и изчезна вътре със синия найлонов плик. К. Седович докладва на Бертил Магнусон.

Няколко минути Бертил обмисляше дали да не избяга. Да напусне страната. Като Нилс Венд. Бързо обаче зачеркна идеята. Нямаше да се получи, знаеше.

И знаеше докъде опира всичко.

Въпрос на време.

Паркира ягуара пред къщата и излезе на терасата. Седна и запали пурета. Лятната нощ беше ясна и мека. Водата сияеше. От Бокхолмен долитаха пеещи гласове. Лин беше някъде в съседния квартал. На „безинтересна женска вечеря“, както се изразяваше тя. С група изоставени домакини, посветили се на благотворителност и кулинарни партита. Почти нищо не я свързваше с тези жени. С изключение на адреса. Но понеже Бертил я бе предупредил, че ще има бизнес срещи и вероятно ще закъснее, тя отиде на вечерята.

Наконтена.

И красива.

На терасата Бертил се замисли за нея. Как ще реагира тя. За очите й. Как ще го погледне и как той ще понесе унижението. После се замисли за причината за всичко това. За хората от Националния криминален отдел, които в момента слушат как той признава съучастничество в убийство. Не просто съучастничество. Той го беше организирал.

Бертил Магнусон.

Но имаше ли избор?

Съществуването на компанията беше заложено на карта!

И той избра различен път от онзи, който Нилс Венд предлагаше.

Катастрофално погрешен път, оказа се. Сега.

Докато изваждаше неотворена бутилка уиски от бара, Бертил видя всички възможни вестникарски заглавия и чу всеки развълнуван въпрос на журналистите от цял свят. И разбра, че няма отговори.

Нито един.

Беше прикован към убийството.

Приглушената светлина докосваше едва-едва тънката бяла ръка над завивките. Буквите върху нея - ДБ - бяха почти изтрити. Аке лежеше в безсъзнание, упоен и от тялото му излизаха тръбички. Увете седеше на стол до него и плачеше тихо. Плачеше за всичко, което се бе объркало; всичко, което се объркваше през цялото време и през целия й живот. Не можеше да се грижи дори за детето си. За малкия Аке. Сега той лежеше тук, болеше го и тя не можеше да направи нищо. Не знаеше дори как да го утеши. Не знаеше нищо. Защо беше стигнала дотук? Не можеше да вини единствено Джаки. Тя все пак беше свободна да избира и сама бе вземала решенията си. Докъде обаче се простираше свободата й? Отначало, след като я изхвърлиха от „Червено кадифе“, получи малко пари от социалната служба. Не й се полагаше обезщетение за безработица, защото не беше плащала данъци през годините. Не фигурираше в системата. После си намери работа като чистачка. Но не й харесваше и не й спореше. Не след дълго се върна към това, което знаеше, че умее.