Радко Пенев - Ритуалът

Зареяла поглед през прозореца, тя попита разсеяно.

— Онзи, който ръководеше всичко, Виктор. Какво точно му се е случило?

Валери Петков се размърда на стола си, завъртя молива между пръстите си и отговори стегнато.

— Влиза в учебниците.

— Моля?

— Влиза в учебниците като първия регистриран здрав мъж, който умира поради ухапване от пепелянка. Досега поне не е известен такъв случай. Особено за толкова кратко време. Вярно, здраво е нахапан, но… доста силна ще е била тази отрова — промърмори на себе си той. — Постоя замислен няколко секунди, после добави: — Старецът е добре, ако се интересувате — вече напусна страната. Истинското му име е Джейсън Бранд. Оказа се, че Виктор го е отвлякъл, за да си осигури път за отстъпление поради дипломатическия му статус. Предполагам, вече пътува за Австралия. Изобщо не ни го дадоха — министерството се занимаваше с него. От посолството бяха много настоятелни и формалностите се уредиха за нула време. Мисля, че ще ви потърсят, за да изразят благодарността си. Според показанията му, ако не сте действали толкова решително, той не е имал никакъв шанс.

Петър скръсти ръце на коляното си.

— Открихте ли истинската самоличност на Виктор? Така ли се е казвал наистина?

— Все още предстои да се уточни. Прави се проучване и в чужбина, ще отнеме време — полицаят поглади брадичката си. — Интересен е този… Не е оставил много, за което да се хванем.

— А ние?

— Какво за вас?

— Ще искате да свидетелстваме, предполагам?

Валери се засмя и двамата осъзнаха, че никога не го бяха виждали да се усмихва. Облегна се назад, захвърли молива на бюрото и отговори:

— Това няма да реша аз, а прокурорът. Но да, мога да предположа, че ще се наложи.

Наклони глава и добави през усмивка:

— Този път наистина не напускайте града. Колкото и да ви се иска веднага да започнете с проучванията, доктор Казакова. Дайте си почивка за още ден-два. Дайте възможност и на колегите да поработят, не спирайте разследването този път. — Погледна ги с искрящи очи и добави: — Поне дръжте телефоните си включени. Моля ви.

Двамата понечиха да станат, но полицаят ги прекъсна.

— Още нещо.

Те се обърнаха и го загледаха озадачено.

— Ако някога някак това тракийско съкровище се появи на бял свят, ще възникнат много въпроси, нали сте наясно с това?

Боряна кимна.

— Сигурни ли сте… — започна полицаят, но се поправи: — Напълно сигурни ли сте, че не знаете къде се намира?

— Категорично — отвърна Петър и го погледна открито в очите. — Никаква представа.

Разбира се, не се съобразиха с препоръката на Петков да не напускат града. Боряна звънеше по телефони, провеждаше срещи и организираше презентации и това отнемаше по-голямата част от деня им. Енергията ѝ сякаш бе безгранична.

През вечерите слизаха до малкото гранично селце, наливаха си чаша бяло вино и сядаха на най-горното от трите каменни стъпала пред входа на къщата. Онова, на което преди много години Петър бе сядал с филия в ръка. Огромният каменен блок дълго излъчваше топлината, събрана през деня. Обсъждаха и градяха планове за следващите дни. В миговете на тишина седяха притихнали един до друг, допрели рамена.

На третата вечер мобилният телефон на Петър звънна.

— Ало, Пете? Как си бе, леля?

Младият мъж се усмихна в настъпващия здрач.

— Добре съм, лельо Дочке. Все така, нищо ново.

Леля Евдокия се поколеба.

— Ама ти… Е, много хубаво, де. Добре е така. Аз само да питам кога ще се връщаш в Англия?

— Не знам още — отвърна ѝ той небрежно. — Смятам да поостана.

— Аааа… много хубаво, да, много хубаво. Ами аз… такова… Ти дали реши вече какво ще правиш с оная къща долу, а?

— Внезапно гласът на леля му се оживи. — Защото, да ти кажа, точно сега е моментът за продаване. Ама вече не на англичани, да знаеш. Не, на руснаци трябва. Нали ти казах за моята приятелка? Намерила е едни много богати. Веднага плащат, накуп.

— Лельо… — започна, но гласът от другата страна не спираше.

— Много пари са това, да знаеш, живота ще си оправиш веднъж завинаги…

— Лельо! — повиши глас той и леля Евдокия спря по средата на думата. Петър продължи по-меко: — Реших вече какво ще правя с къщата.

— Кажи, леля… Кажи, аз ще се погрижа…

Петър отпи глътка от чашата си, усмихна се на Боряна и помилва изгладената от годините повърхност на каменното стъпало. Топлината пропълзя по ръката му подобно на далечна, недоловима вибрация.

— Не, лельо, реших друго. Няма да продавам.