Радко Пенев - Ритуалът

Съзнанието му бе замъглено. Нямаше много време.

Проблесна нова светкавица, последвана почти веднага от гръмовен тътен.

Зачуди се дали Виктор ще го довърши, или просто ще го остави да умре от кръвозагуба. Отвори очи и погледна към мястото, където трябваше да се е строполил мъжът. Вместо него по пода се виждаше изровена равномерна следа, водеща към вътрешността.

Петър се насили да завърти глава и да я проследи с поглед.

Съдовете на ритуалния набор лежаха разхвърляни безразборно по пода около малкия олтар. Дъното на купата беше обърнато към него и той забеляза червените следи от кръвта, стичащи се по блестящата златна повърхност.

Над олтара, в сенките на сгъстения мрак, той забеляза тялото на Виктор. Изглеждаше, сякаш се е покатерил на олтара, мъчейки се да прегърне стената с разперени встрани ръце. Човек би се заблудил, ако не бе видял онази обвита в тъмнина женска фигура. И ако сенките на възлести, сгърчени пръсти, излизащи от камъка, не притискаха мускулестото тяло на мъжа към него сякаш в опит да го вмъкнат в скалата. Извил гръбнак неестествено назад, той се задъхваше от усилието да им се противопостави.

Образите играеха пред очите на Петър, сливайки се в разноцветни петна. Не бе сигурен в онова, което вижда.

Сенките, които държаха Виктор, отпуснаха захвата си и се разтвориха в надвисналата скала. Освободеното тяло полетя назад и се строполи безжизнено по гръб.

Петър отново затвори очи. Опитваше се да остане в съзнание. След виещите звуци на вихрушката нощната тишина носеше нереално усещане за покой.

Пясъкът по пода проскърца под нечии тихи стъпки. Някой се надвеси над него и силни ръце го понесоха навън.

Петър открехна очи и в размазаните образи различи непознато, изсечено в бръчки лице на брадат мъж с гъста къдрава коса. Черните му очи го гледаха загрижено.

След това нощният покой го пое в обятията си и го отнесе.

Боряна се изкатери пъргаво по дървената стълба към пещерата и се изправи на малката площадка пред входа. Светкавиците разцепваха въздуха на околните хълмове. Луната бе изчезнала зад непрогледен облак. Въздухът миришеше на лятна буря.

Светлините на свещите пръскаха достатъчно светлина, за да осветят площадката. Картината, която видя, я накара да замръзне на място.

Петър лежеше бездиханен, проснат по гръб върху голата скала. Над него се бе надвесил слаб мъж с черна къдрава коса и дълга, не по-малко къдрава брада. Изключвайки парцаливата набедрена превръзка, покриваща хълбоците му, той бе напълно гол. Ръцете му лежаха върху корема на младия мъж и притискаха рана, от която бликаше кръв. Сякаш опитваше да му помогне.

Някакъв гол старец с обляно в кръв бедро седеше до тях и ги гледаше, без да помръдне.

Боряна се хвърли към Петър и опита да изблъска непознатия мъж. Той не помръдна. Тя се стовари задъхана до безжизненото тяло и взе главата му в ръцете си.

— Пете… — промълви. — Пете… жив ли си? Кажи ми нещо.

Погали студената кожа на челото му и прекара пръсти през косата му. Очите ѝ панически шареха наоколо. Трескаво се мъчеше да си припомни какво би могла да направи, за да го спаси.

— Дръж се, моля те… Само се дръж…

Постави главата му внимателно върху скалата и се надвеси над раната на корема му. Ръцете на непознатия мъж я покриваха изцяло.

Тя вдигна поглед към него, опитвайки се да разбере какво се старае да направи. Черните му очи се взираха в нея подобно на угаснали въглени. По устните му играеше лека усмивка, едва забележима от гъстата брада.

— Ще му помогнете ли? — попита. Сякаш не бе нейният глас. Висок и уплашен. — Кажете ми какво да направя?

Мъжът не отговори, а вместо това се усмихна по-широко. Въглените в очите му се разгоряха.

Боряна отклони поглед към ръцете му.

Дланите му образуваха малък купол точно над отвора, от който бликаше кръвта. Изглеждаше, сякаш мъжът държи нещо, с което е натиснал раната. Той отпусна ръце за миг и тогава го видя.

Малко слънце трептеше между дланите му и пръскаше сиянието си над дълбока резка. За момент помисли, че държи свещ, но блясъкът бе хиляди пъти по-силен. От него се изтръгваха миниатюрни начупени лъчи, които лазеха по голата кожа, опипвайки ръбовете на раната. Там, където такъв лъч допреше плътта, тя зарастваше, розова и свежа като кожата на новородено.

Когато първите капки дъжд паднаха, тя изобщо не ги забеляза.

Не бързаше да отвори очи. Нещо галеше лицето му, оставяйки приятни хладни следи. Не знаеше къде се намира. Беше жив. Странно как, но бе жив. Знаеше го със сигурност, защото помнеше всяка секунда от онова, което се бе случило преди… Преди колко време? Нямаше никакво значение.